Изкуплението на Атлантида

- И така - започна Тиарнан като за бъдеще си отбеляза, че вампирите са много, ама много студени, дори и облечени официално, - готина кола.

Девън се засмя.

- Харесва ли ти?

- Как да не я харесам? Ламборджини Галардо ЛП-560-4 не е точно като стария буик на майка ти - осъзна какво е казала и вътрешно изръмжа. - Не че имаш...

- Майка?

- Буик. Виждам те с майка, която притежава файтон или може би четири роба, които да дърпат колесницата.

Той се засмя отново, но този път звучеше сякаш наистина му е забавно, а не го прави от учтивост. След това я дръпна, за да я завърти и я хвана в точния момент. Макар и с досада тя трябваше да признае, че вампирът беше отличен танцьор.

- Не много жени биха могли да разпознаят колата. Запалена си по коли или просто си много добър репортер?

Тиарнан не видя причина да лъже.

- И двете.

- Разбирам. Тогава трябва да ви възнаградя, като ви кажа, че майка ми в действителност притежаваше едно муле, което се ползваше само за стопанските дейности. Тя сама ходеше където се налагаше, което не е много след като изживя целия си живот без никога да се е отдалечавала на повече от десет километра в радиус от фермата. - Докато говореше гласът му бе омекнал, което отново я караше да желае да зърне очите му. Разпознаващите й истината сетива не дрънчаха, но и без това не постигаше добри резултати с вампири, тъй че това не бе чак толкова съдържателно. - Ще ви помоля да запазите тази информация за себе си, защото могъщата инфраструктура на вампирската управленческа класа предпочита да се придържа към така учтивото вярване, че всички вампири сме родени и отгледани аристократи, ако ли не - кралски особи.

- Извън протокола ли?

Той й се усмихна и Тиарнан се препъна шокирана до такава степен, че излезе от ритъма на танца. В усмивката му имаше истинска топлина. Той я хвана с големите си, така студени ръце и спря, докато тя не възвърна баланса си.

- Добре ли сте?

- Да, добре съм. Тези глупави обувки - отвърна леко и повдигна единия си крак, за да му покаже.

Притаи дъх, когато той погледна към стъпалото и крака й, а после погледът му бавно обходи цялото й тяло. Този мъж - този вампир - беше хищник, надхитрял хората в продължение на векове, ако не и по-дълго.

Може би се целеше съвсем леко над летвата.

- Прекрасна сте, Трейси Баум - промълви той, като се приближи по-близо и вдиша дълбоко. - Уханието ви е опияняващо и не мога да не се зачудя дали й кръвта ви ще бъде същата. Мисля, че е време да прекратим този танц, освен ако не сте съгласна да ме придружите до дома ми?

Мисли за вътрешната информация, до която може да се добере преминаха през съзнанието й, но все пак не бе живяла толкова дълго като сама се пъхаше в устата на лъва.

- Благодаря ви, но ще откажа. Приятелят ми е на бара и аз наистина трябва да се връщам при него.

Девън хвърли поглед по посока на бара.

- А, да. Уединеният и много богат господин Бренан. Изненадан

съм, че ви е позволил да се отделите от него дори и за минута.

- Той не ме контролира, без значение колко богат може да бъде. Ние сме просто - спря да говори, търсейки подходящия термин и се задоволи с един обикновен - приятели.

- Защото без значение колко могъщи са мъжете, вече не контролират жените си. Не съм ли прав? Този разговор повтаря друг, които имах наскоро, но разбира се, след като си изживял толкова животи, колкото мен, в света е останала малко оригиналност, която да бъде видяна, направена или изречена.

Тя спря да танцува и се измъкна от хлабавата му прегръдка, като потърси с поглед лицето му.

- Съжалявам. Това изглежда като ужасен начин на живот. Никога ли не се изненадвате?

Девън вдигна ръка и докосна рамото й; допирът му приличаше почти на милувка.

- Рядко се изненадвам. Но тази нощ обаче е изключение. Много съм изненадан от вас. Моля ви, поздравете Бренан от мен.