Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— Корабът изглеждаше по-висок от стена. Той се издигаше като скала над лодката… Исках да умра! — възкликна той. — Нямаше връщане назад. Струваше ми се, че бях скочил в кладенец — в бездънна пропаст…
Глава десета
Джим преплете пръсти и после ги раздели. Да, това беше истина; той действително бе скочил в бездънна пропаст. Бе паднал от височина, на която вече не можеше да се изкачи.
В същото време лодката преминала напред покрай носа. Било твърде тъмно, за да могат да се разпознаят един-друг; освен това ги заслепявал и обливал яростно дъждът. Той ми каза, че сякаш ги влечал някакъв поток към черна пещера. Обърнали се с гръб към шквала; капитанът очевидно бил потопил веслото зад кърмата, за да води лодката през бурята, и в продължение на две-три минути изглеждало, че е настъпил краят на света — потоп и непрогледна тъмнина. Морето съскало, „като че ли там врели двадесет хиляди котли“. Това е негово сравнение — не е мое. Мисля, че след първия порив вятърът стихнал; Джим каза на следствието, че голямо вълнение през онази нощ не е имало. Той се сгушил на носа на лодката и крадешком хвърлил поглед назад. Видял само едно жълто пламъче на върха на мачтата, високо и мътно като последна угасваща звезда.
— Изпитах ужас, че светлинката е все още там — каза той.
Това са истинските му думи. Ужасила го мисълта, че корабът още не е потънал. Несъмнено той искал отвратителната катастрофа да се извърши колкото може по-скоро. Хората в лодката мълчали. В тъмнината изглеждало, че тя се носи бързо, но, разбира се, ходът й не можел да бъде бърз. Поройният дъжд отминал напред и силното, ужасяващо съскане на морето отминало в далечината заедно с пороя. Чувал се само тихият плисък край бордовете на лодката. Някой силно тракал със зъби. Една ръка докоснала гърба на Джим. Някакъв слаб глас изрекъл: „Вие тук?!“
Друг треперещ глас извикал:
„Корабът потъна!“
Всички скочили на крака и погледнали назад. Светлини не видели. Всичко било черно. Ситен студен дъжд ги шибал по лицата. Лодката леко се накланяла. Някой тракал със зъби и на два пъти се опитал да се сдържи, за да каже нещо; най-сетне успял да изрече:
„Т-ъкмо н-на в-време… Брр!“
Джим познал гласа на старши механика, който казал мрачно:
„Видях го как потъна. Случайно обърнах глава.“ Вятърът почти стихнал.
Извили глави към посоката на вятъра и се ослушвали в мрака, сякаш се надявали да чуят викове. Отначало Джим бил благодарен, че нощта скрила от него страшната сцена, а после усетил, че да знаеш за това и нищо да не виждаш и чуваш, е най-голямото нещастие.
— Странно, нали? — прошепна той, прекъсвайки нестройния си разказ.
Това не ми се виждаше толкова странно. Изглежда, той несъзнателно беше убеден, че действителността не може да бъде така потресаваща, ужасна и отмъстителна както страшната картина, създадена от собственото му въображение. Мисля, че в този момент сърцето му бе побрало цялото страдание, а душата бе познала страха, ужаса и отчаянието на осемстотин души, сполетени през нощта от внезапна и жестока смърт. Иначе как бих могъл да си обясня неговите думи:
— Струваше ми се, че трябва да изскоча от тази проклета лодка и да заплувам назад… половин миля… още по-далеч… на каквото и да е разстояние… да доплувам до самото място…
Как да си обясня такова желание? Разбирате ли неговото значение? Защо да се връща към онова място? Защо да не се удави ей тук, край борда на лодката — щом е мислел да се дави? Защо да се връща там? Той искал да види… сякаш трябвало да приспи въображението си с мисълта, че всичко е свършено, и чак след това да търси успокоение в смъртта. Не вярвам някой от вас да може да предложи друго обяснение. То беше едно от онези странни, вълнуващи проблясъци сред мъглата. Необичайно разкритие. Каза за него така, сякаш говореше за най-естественото нещо на света. Сподавил този импулс и тогава забелязал тишината наоколо. За това той ми разказа. Мълчанието на морето и небето, слети в едно безкрайно, необятно пространство, приличало на тишина в гробница, затворила навеки тези спасени, треперещи хора.
— Можеше да се чуе падането на карфица в лодката — рече той и устните му странно потрепваха като на човек, който, разказвайки за някакво много трогателно събитие, се мъчи да се овладее. Мълчание! Само бог знае как е възприел Джим това мълчание в сърцето си.