Житията на светците

— Бум! — извика той и се ухили, като набързо описа с ръка една дъга във въздуха, имитирайки ударите на баща си. Но аз не исках да слушам повече как са го пердашили у дома. Исках само да се върна на тихо при овцете. Затова не взех цигарата, която той ми подаде.

— Какво ти става? — загрижено ме попита той. — Не си ти виновен, а майка ти. Защото тя, а не ти си се чукал в обора.

Главата ми забуча, нещо в нея изведнъж силно запулсира и аз с изненада открих, че вече не мога да понасям нито Фабрицио, нито глупашкото му хилене. Исках да го принудя да спре да дърдори, да го накарам да изчезне, затова грабнах първия камък, който намерих до нозете си, и го запратих право в гърдите му. Той обаче успя да го отблъсне с ръка, само че тогава аз се нахвърлих върху него, размахал ръце, така че накрая двамата се озовахме на земята, вкопчени един в друг. Фабрицио изпъна лакти пред гърдите си, за да ме отблъсне.

— О, мамка му, да не си полудял?

— Змията беше виновна, глупако! И ти си същият глупак като баща си!

— Да, да, престани, била е само змията, прав си, само змията.

На първия ден от новата учебна година Фабрицио не се появи в училището, нито на втория, нито дори на третия; веднага си помислих, че не иска да ме вижда заради нашето сбиване, обаче малко след това чух как едно от по-големите момчета да казва, че баща му не го пускал на училище, за да му помага в работата на полето. Отново останах сам, без нито един приятел, и това много скоро стана още по-ясно на всички. Още от първите дни на новата година в училището още повече се свих в черупката си, понеже не можех да понасям обидните подмятания, които съучениците ми си шепнеха в часовете, докато ми се хилеха самодоволно от чиновете всеки път, когато влизах в класната стая. Още не бе изминала първата седмица, когато отново трябваше да се сбия с един от тях. Името му беше Винченцо Майале — синът на Мария. Той най-много ме предизвикваше, дори и на излизане от училище по пътя към вкъщи. Особено ме дразнеха неговите някак неясни подмятания за майка ми, които не проумявах много. И ето в един миг ние двамата внезапно се затъркаляхме сред прахоляка на улицата, точно пред църквата. Не бях много опитен в схватките и боричкането, но като че ли тялото ми само знаеше как се върши това, как се размахва юмрук, къде от моите удари ще го заболи най-силно; ала в разгара на поредната си атака изведнъж усетих как гневът ми спадна, за да отстъпи пред някакво смътно опасение, ама не просто страхът да не бъдат набит от него, а по-скоро ужас от надигащото се в мен сляпо настървение към все по-необуздано насилие, от това странно усещане, което дотогава — преди да се нахвърля озлобен срещу Винченцо Майале, никога не ме бе обземало.