Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Жената го поведе към задната страна на храма, покрай статуята. Дори отблизо Френтис не видя лицето, а само плътна сянка под качулката. Жената надникна през ръба на покрива, извади кинжал от едната кания, пристъпи в празното и се превъртя в салто. Чу се едва доловим звук, лекичко тупване. Френтис погледна през ръба и я видя да прибира кинжала в канията, яхнала мъртвото тяло на трети пазач. Скочи на свой ред, докато жената проверяваше задната врата на храма. Тя се отвори леко и безшумно на смазани панти. Жената се поколеба. Не беше очаквала такова улеснение.
Атмосферата в храма беше аскетична: голи стени без мозайки и барелефи, тясно легло в единия ъгъл, до него — маса с писалка, мастило и няколко листа пергамент. В центъра на помещението имаше голямо огнище, мраморен басейн, пълен с въглища, които горяха с горещ и ярък пламък, а димът излизаше през отвори в тавана. Някакъв мъж седеше на стол до огъня, с гръб към тях. Френтис виждаше само върха на сивокосата му глава над облегалката и ръцете му, отпуснати върху подлакътниците на стола, ръце костеливи и петносани от старост. Жената влезе в храма, без повече да се крие, отвори вратата докрай и тя се тресна силно в стената. Френтис видя как ръцете върху подлакътниците трепнаха, но мъжът на стола не се изправи.
— Храм на Безименната виждаща — каза жената на волариански, заобиколи и застана пред стареца, вдигнала високо вежда. Волята ѝ приковаваше Френтис на мястото му, с кинжал в ръка, готов да прониже стареца през облегалката на стола по неин знак. — Тук ли се криеш сега?
Тих звук долетя откъм мъжа на стола, звук, който можеше и да е смях. Гласът му беше слаб, думите се лееха равни, монотонни:
— Ще простиш на стареца тази дребна самонадеяност. — Пауза и леко завъртане на главата. Старецът я измерваше с поглед, прецени Френтис. — Използваш все същата черупка, виждам.
— А ти си допуснал твоята да повехне. — Измери го с поглед на свой ред, без да крие отвращението си.
— Каква по-добра защита срещу раболепните кучета на Съюзника? Каква полза да вземеш тялото на човек, който и десет крачки не може да направи, без да се спъне в собствените си крака?
— Каква полза, наистина. — Огледа празния храм. — Учудвам се, че императорът не е намерил по-приличен дом за старец като теб. Предвид службата ти при баща му.
— О, той ми предложи много неща, чудесни къщи, прислуга и голяма пенсия. Но аз поисках това. Хората идват да търсят мъдър съвет от слугата на Безименната виждаща и си тръгват щастливи срещу няколко медника. Добро занимание за един самотен стар човек.
Жената сви устни и изсумтя.
— И какво, очакваш да повярвам, че си омекнал с възрастта? Не забравяй какво съм виждала, какво сме правили заедно.
— Какво ни принудиха да направим.
— Не помня да си възразявал.
— Възражения? О, имах възражения, особено когато дойде време да те оставя. И още повече, когато войската на баща ти изпълзя подгизнала от тресавището. По онова време вече се бях променил, исках да ме оставят на мира, исках тих и простичък живот, но императорът ме помоли за помощ. Помоли ме. Не ми заповяда, не ме заплаши… Не ме подложи на изтезания. Не, просто ме помоли. Тогава за последно използвах дарбата си.
Жената мълчеше и се взираше в него. Накрая попита:
— Защо вратата не беше заключена?
— Не я заключвам вече двайсет години. Пазачите са тук по настояване на императора, аз нямам нищо общо. Всъщност очаквах теб и младия ти приятел по-рано, но погледът ми не е какъвто беше. Така става с откраднатите дарби, не мислиш ли? Губят силата и остротата си с възрастта.
Тя стисна по-силно дръжката на кинжала. Френтис долови колебанието ѝ, преди да е задала последния въпрос.
— Защо… защо ме остави?
— Знаеш защо. Ти беше жестока, свирепа и красива, но Съюзникът те превърна в чудовище. Това съкруши сърцето ми.
— Нямаш представа в какво ме е превърнал Съюзникът, Ревек. Но скоро ще разбереш.
Заповед се изля по връзката и тласна Френтис напред с вдигнат за удар кинжал. Старецът скочи на крака, твърде бързо за човек на неговата възраст, вдигна ръце с разперени пръсти, обърна се в движение и Френтис видя лице, спаружено като стафида от годините, но и белязано от бездънна тъга. Пръстите на стареца се сгърчиха и огън погълна шепите му, но не като илюзията, създадена от Едноокия преди години. Жега заля лицето на Френтис и той си даде сметка, че старецът току-що е създал истински огън с голите си ръце. Ръце, които се вдигнаха в огнени юмруци да го посрещнат.