Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Не се оправям добре във водата.
— Ти и на сушата не се оправяш добре — подметна Снори.
— Ще се приближим. — Кара хвърли поглед към мен. — Мога да я докарам по-близо сега, като е настъпил приливът.
И така, един по един, натоварили по-обемистите си дрехи на стегнати вързопи върху сала, тримата нагазиха в прибоя и заплуваха към лодката. Тутугу беше последен и поне показа колко ледено е морето със съвсем не викингско квичене и охкане.
Аз стоях на брега сам и чувах вълните, вятъра и дъжда. Студена вода се стичаше по врата ми, косата висеше пред очите ми и онези мои части, които не бяха вкочанени от студ, ме боляха, туптяха и щипеха. Лунната светлина обагряше каменистите склонове зад мен в черно и сребристо, превръщайки ги в хаотична мозайка, сред която страховете ми можеха да изрисуват бавното напредване на немъртви ужаси. Може би в същия този момент некромантката ни гледаше от тъмните кътчета или пък Едрис подкарваше хардасите към мен с безмълвни жестове… Облаци погълнаха луната и ме оставиха сляп.
Най-сетне, след много повече време, отколкото ми се струваше разумно да се бавят, чух Снори да ме вика. Лунната светлина се върна — пресегна се през разкъсана от вятъра дупка в облаците — и лодката изникна от тъмнината, очертана в сребърно. Изглеждаше доста по-годна за плаване от лодката на Снори, по-дълга, с по-елегантни очертания и по-висок корпус. Снори спря на петдесет разкрача от брега и подводните скали малко по-навътре. Високата мачта и свитите платна се люшкаха от прииждащите вълни, които набираха сила да се разбият в брега.
— Джал! Идвай! — прогърмя гласът на Снори над водата.
Гледах притеснено как вълните се разбиват, избухват в пяна и се отдръпват по каменистия бряг. По-навътре морската повърхност танцуваше под дъжда.
— Джал!
Накрая единият страх изтласка другия. Открих, че повече се страхувам от онова, което може да се спусне от планината под прикритието на мрака, отколкото от онова, което може да се спотайва под вълните. Хвърлих се в прибоя, като крещях и ругаех от разтърсващия му студ, и се опитах да се удавя в посока на лодката.
Плуването ми се състоеше от дълго и ужасно повторение. Първо потъвам под ледената вода, после изплувам с трескаво мятане на повърхността, поемам си слепешката дъх и след няколко секунди пляскане ме залива следващата вълна. Всичко това свърши внезапно, когато един прът с кука в края закачи плаща ми и Снори ме изтегли в лодката като мокър вързоп.
През следващите няколко часа лежах прогизнал и почти прекалено изтощен, за да се оплаквам. Мислех си, че студът ще ме довърши, но нямах никакво решение на проблема, нито пък енергия да го осъществя, дори да ми беше хрумнала някаква идея. Другите се опитаха да ме завият с някакви миризливи кожи, които жената беше скътала на борда, но аз ги наругах и отказах да им съдействам.
Зората ни завари да се носим под ясно небе на миля-две от брега. Кара разви платното и зададе курс на юг.
— Просни дрехите си на въжето, Джал, и се пъхни под това. — Снори отново тикна кожите към мен. Ако се съдеше по вида им, бяха мечи. Той посочи собствените си дрипи, които се ветрееха на едно от въжетата, държащи платното. Вълнена роба, която не бях виждал досега, се мъчеше да покрие гърдите му.
— Добре съм. — Гласът ми обаче излезе като грак и студът не искаше да ме напусне въпреки греещото слънце. След няколко минути грабнах неохотно кожите и се съблякох. Треперех от студ. Положих усилия да не се пльосна, навирил задник, между пейките, с лице в мръсната вода на дъното, и стоях с гръб към Кара, тъй като студеният вятър никога не е ласкателен за мъжа — не че тя изглеждаше заинтересувана.
Увит в нещо, което някога е увивало мечка, се сгуших на завет долу, близо до Снори, и се опитах да не позволя на зъбите си да затракат. Повечето части ме боляха, а останалите направо ме скъсваха от болка.
— Е, какво стана? — Трябваше ми нещо, което да отвлече мислите ми от треската. — И коя е Кара? — Това, което наистина исках да знам, беше дали онзи проклет ключ още е у него.
Снори се взираше в морето, вятърът развяваше черната му грива. Предполагах, че изглежда доста добре по своя груб варварски начин, но винаги се изненадвах, че някоя жена би го погледнала втори път, когато младият принц Джал е подръка.
— Май халюцинирам — казах малко по-високо. — Сигурен съм, че ти зададох въпрос.
Снори се сепна и тръсна глава.
— Извинявай, Джал. Бях се замислил. — Плъзна се по-близо до мен, на завет. — Ще ти разкажа.
Тутугу се приближи да слуша, все едно не беше видял всичко да се развива пред очите му предния ден. Седна до нас, увит в парче брезент, докато дрехите му плющяха на мачтата. Само Кара остана встрани, с ръка на руля, вперила поглед напред, като от време на време поглеждаше нагоре към издутото от вятъра платно.