Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— И така — започна Снори и както много пъти досега по време на нашите пътувания, заплете гласа си около нас и ни притегли в спомените си.
Снори стоеше на носа и гледаше как брегът се приближава.
— Ще я изкараме на сушата, нали? — Тутугу се поколеба до котвата, груба желязна кука.
Снори кимна.
— Виж дали можеш да събудиш Джал. — Имитира с ръка шамар. Знаеше, че Тутугу ще е по-нежен. Присъствието на дебелака го ободряваше по начини, които не можеше да обясни. С Тутугу до себе си Снори почти можеше да си представи, че отново са в старите дни, когато животът беше много по-прост. По-добър. Честно казано, когато Джалан и Тутугу се бяха появили на кея в Тронд, сърцето на Снори бе живнало. Въпреки цялата си решителност той не обичаше да е сам. Знаеше, че Джал е бил тласнат в лодката от обстоятелствата, а не е скочил сам, но Тутугу нямаше друга причина да дойде освен лоялност. От тях тримата единствено Тутугу бе започнал да си създава живот в Тронд, беше си намерил работа, нови приятели, жена, с която да споделя дните си. И все пак се беше отказал от всичко това, защото един стар приятел имаше нужда от него.
Час по-късно брегът вече бе далеч зад и под тях. Снори се беше изкачил достатъчно високо, за да излезе над боровете, покрили гъсто склоновете на Беерентопен. Тутугу излезе с пухтене от дърветата минута по-късно. Свиха на север и тръгнаха да обикалят планината по бавна възходяща спирала. Снори целеше да ги изведе от северната страна, където да поемат право нагоре в търсене на пещерата. Виждаха малко признаци на живот — веднъж орел, разперил широко криле да прегърне високия вятър, веднъж планинска коза, тичаща по пресечените склонове, които изглеждаха почти непроходими.
След два часа вече бяха обърнали гръб на север и се готвеха да започнат истинското катерене.
— Тролски земи, бих казал. — Тутугу подуши подозрително, обърнал нос към вятъра.
Снори изпръхтя и вдигна манерката с вода към устните си. Тутугу не беше и помирисвал трол, камо ли да е виждал такъв. И все пак беше прав: тези създания, изглежда, харесваха вулканите. Снори избърса уста и тръгна нагоре по склона.
— Там! — Тутугу се оказа с по-остър поглед и посочи с пръст една надвиснала скала на няколкостотин крачки вляво от тях.
Снори присви очи.
— Възможно е. — И тръгна настрани, стъпваше внимателно по коварната повърхност. Между пътя им и пещерата се простираше тъмен сипей; подхлъзнеха ли се там, вероятно щяха да се пързалят по половината път надолу сред все по-растяща лавина от натрошени от студа камъни. На два пъти Тутугу тупваше по задник с отчаян вой. Но късметът им се задържа и те се добраха до по-стабилния терен в основата на скалния масив, в който се намираше пещерата.
Снори поведе отново, а Тутугу го следваше, като душеше въздуха.
— Помирисвам нещо. Тролове са. Знаех си. — Посегна към брадвата си. — Проклети тролове! Трябваше да остана с Джал…
— Не са тролове. — Снори също го надушваше. Някаква силна животинска миризма, от онова зловоние, което може да си позволи само хищник. Той свали брадвата от раменете си и я хвана с две ръце — брадвата на баща му, която си бе взел обратно от Скършигребло на Горчивия лед. Приближи се с бавни крачки до входа на пещерата — тъмната ѝ вътрешност постепенно разкриваше своите тайни, докато растеше, за да заеме полезрението му.
— В името на циците на Хел! — изруга тихо Снори, преди да затвори увисналата си челюст. В сенките спеше чудовище. Куче, може би по-високо от товарен кон и широко колкото слона от цирка на Тапрут. Имаше сплесканото, но покрито с бръчки лице на куче, отгледано за бой, а не за лов. Един кучешки зъб, голям колкото всички пръсти на Снори взети заедно, стърчеше от долната му челюст между лигавите устни, сочейки към мокрия му нос.
— Спи — чу се дрезгав шепот до рамото му. — Ако сме много тихи, можем да се изнижем.
— Това е нейната пещера, Тут. Не може да има две. А това трябва да е нейният пазител. Не е тук случайно.
— Можем да… — Тутугу зачеса бясно брадата си, сякаш се надяваше да изчопли оттам някакъв отговор. — Ти можеш да го подмамиш навън, а аз да пусна някоя канара върху него ей оттам! — Посочи към върха на скалата.
— Мисля, че това може… да я ядоса. Срещал съм тази жена, Тут. Не е човек, когото би искал да ядосаш.
— Тогава какво? Не можем просто да се приближим и да потупаме кутрето по главицата.
Снори свали ръка от брадвата, бръкна в пазвата си и докосна ключа на Локи. Веднага ги усети: Еми, Егил, Карл, Фрея, сякаш под пръстите му бе тяхната кожа, а не гладкият обсидиан.