Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Следобедите се опасват като пашкули с картечни ленти и тичат. До коритата; до знамето; нагоре по хълма. Тичат, носейки се един друг, тичат с пушки, вдигнати над главите им. Тичат, лазят, плуват. После отново тичат.
Звездните нощи… росните изгреви… тихите амбулатории… наложените лишения — Вернер никога не е бил част от подобно единомислие. Никога не е чувствал такъв глад да принадлежи към цялото. По редиците от легла в спалните се говори за ски, дуели, джаз клубове, гувернантки, лов на глигани и прочие; някои псуват като хамали, други коментират цигари, кръстени на кинозвезди; някой подхвърля, че техните „се обадили на полковника“, други са синове на графове. Има курсанти, приети не по заслуги, а заради влиятелните си родители. Дрънкат: „Тия боклуци са само за кеф, момчета!“, „Аз нея ще я изчукам за нула време, лайно такова!“, „Чукаш и бягаш, пичове!“. Има и други, които са безупречни във всичко: стойка, стрелба с оръжие, ботушите им са лъснати до блясък. Кожата на някои е нежна като масло, очите им са като сапфири, а по обратната страна на дланите им прозира филигранна плетеница от сини венички. Поне засега обаче под камшика на администрацията всички са равни, всички са кадети — Jungmänner. Бутат се заедно през портите, лапат пържени яйца в мензата, маршируват по плаца, строяват се за вечерна проверка, козируват пред знамето, стрелят с пушки, тичат, къпят се и страдат заедно. Всеки от тях е парченце глина и грънчарят в лицето на внушителния, гладко избръснат комендант вае от тях четиристотин еднакви съда.
„Млади сме, пеят те, и решителни; няма да спрем пред нищо; чакат ни хиляди непревзети крепости!“
Вернер се люшка между изтощение, объркване и възторг. Това, че животът му се е преобърнал с един замах, е направо смайващо. Опитва се да държи съмненията на разстояние, като наизустява текстовете на песните и маршрутите до класните стаи или като извиква в съзнанието си образа на лабораторията по електротехника: девет маси, трийсет стола; бобини, променливи кондензатори, усилватели, батерии, поялници, заключени в бляскавите шкафове.
Над главата му, коленичил в леглото си, Фредерик гледа през отворения прозорец с един стар бинокъл и драска чертички по таблата на леглото — броя на птиците, които е забелязал. Една чертичка в графа „Червеношиест гмурец“. Шест — в раздел „Северен славей“. Вън на двора група десетгодишни са се запътили в строй, с факли и знамена със свастики към реката. Шествието поспира и един порив на вятъра се нахвърля върху пламъците на факлите. После малките войници отново потеглят, а песента им влита през прозореца като ярък, пулсиращ облак:
О, вземи ме в бойните редици,
нека да загина в страшна бран.
Жертвена могила да ми бъде
пристан сетен, дар мечтан.
* Младеж (нем.) – Б.р.
Виена
Старши сержант Райнолд Фон Румпел е четирийсет и една годишен, не толкова стар, че да не може да бъде повишен. Има влажни червени устни; бледи, почти прозрачни бузи, като сурово филе от писия; и инстинкт, който рядко му изневерява. Има жена, която изстрадва отсъствията му без оплаквания и която е подредила порцеланови котенца по цвят, от най-светлото до най-тъмното, на две различни полици в гостната им в Щутгарт. Има и две дъщери, които не е виждал от девет месеца. По-голямата, Вероника, е отчайващо сериозна. Писмата й до него съдържат фрази като „свещена воля“, „горди постижения“ и „без аналог в историята“.
Фон Румпел е капацитет по диаманти: може да ги шлифова не по-зле от който и да било арийски бижутер в Европа и е способен да открие фалшификат с един поглед. Учил е кристалография в Мюнхен, бил е шлифовчик в Антверпен, бил е дори — през един славен следобед — в необозначена отвън фирма за диаманти на улица „Чартърхауз“ в Лондон, където, след като го помолиха да обърне джобовете си и го преведоха през три ката стълбища и три заключени врати, го сложиха на маса, на която мъж с остри като бодли мустаци, засукани с помощта на вакса, му възложи да оцени деветдесет и два каратов необработен диамант от Южна Африка.
Преди войната животът на Райнолд Фон Румпел е бил съвсем нелош: бил е оценител на скъпоценни камъни, с ателие на втория етаж, зад старата община на Щутгарт. Клиентите носят камъни, той им казва колко струват. Понякога разрязва наново по някой диамант, или консултира шлифоването на някой особено ценен камък. Случва се да послъже от време на време, но го приема като част от бизнеса.