Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Тя спря на ъгъла на Кенсингтън Чърч Стрийт, за да драсне клечка кибрит, и докато тръскаше клечката да я угаси, погледи часовника си. Бяха приключили с репетицията за филма по-pано, а интервюто беше чак в три. Замислено дръпна от цигарата си. Ако побързаше, все още имаше време да направи едно отклонение пътьом. Лоръл погледна към Нотинг Хил. Не беше далеч, нямаше да отнеме много време, но тя въпреки това се поколеба. Чувстваше се на своеобразен кръстопът, цял куп неясни последици се спотайваха зад привидно простичкото решение. Но не, тя го премисляше — разбира се, че трябва да отиде и да погледне. Стисна чантата си по-здраво и енергично се отдалечи от главната улица. ("По-чевръсто, миличка — казваше майка ѝ, — не се размотавай." Само защото думите я забавляваха.)

Лоръл се улови, че се взира в лицето на майка си, докато празнуваха рождения ѝ ден, като че ли там щеше да открие отговорите на загадката. (Откъде познаваш Хенри Дженкинс, мамо? Явно не сте били близки приятели.) Организираха празненството в четвъртък сутринта в градината на болницата — времето беше хубаво и както изтъкна Айрис, след жалкото подобие на лято тази година би било престъпление да не се възползва от слънцето.

Толкова прелестно беше лицето на майка им. Тя беше красива като по-млада, много по-красива от Лоръл, много по-красива от всяка от дъщерите си, може би с изключение на Дафни. Нея режисьорите със сигурност нямаше да я тласкат към характерни роли. Обаче единственото, на което човек можеше да се осланя — красотата, младежката красота, — беше нетрайно. Майка им също бе остаряла. Кожата ѝ се отпусна, появиха се петна, а също загадъчни бръчки и изменения на цвета, костите ѝ сякаш се свиха, тя цялата се смали и косата ѝ изтъня. Обаче лицето си оставаше палаво грейнало дори сега. Очите ѝ, макар и изморени, искряха като на човек, който неспирно очаква да бъде развеселен, а ъгълчетата на устните ѝ бяха извити нагоре, сякаш току-що си е спомнила някаква шега. Такова лице винаги привлича непознати, омайва ги и събужда у тях желание да я опознаят по-добре. Само с леко потрепване на челюстта тя умееше да те накара да повярваш, че е страдала като теб, но сега всичко ще се оправи само защото си попаднал в нейната орбита. Точно в това се изразяваше истинската ѝ хубост — в нейното присъствие, във възторга ѝ, в нейния магнетизъм. В това и в прелестната ѝ ненаситност да си измисля.