Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Дали отива в земята — извика Джеръмайъс, — или зад ръба?

— И двете — отвърна Саймън и посочи.

Проследяваха пътя на потока от извора му в сградата, която Гелое бе нарекла Дом на водите. Избликнал тайнствено от скалите, той образуваше езерцето, което доставяше вода за пиене на Нови Гадринсет, и после бълбукаше надолу — мъничко поточе, излизащо от Дома на водите, едно от най-високите места на Сесуад'ра, и се появяваше и изчезваше между камъните. Саймън никога не бе виждал поток, който да извира от планински връх, и бе твърдо решил да проследи пътя му и може би да открие произхода му, преди бурите да се върнат и да направят диренето невъзможно.

Джеръмайъс застана до него над бързото ручейче.

— Мислиш ли, че стига чак долу — Джеръмайъс посочи сивата вода под Камъка на раздялата, — или се връща в хълма?

Саймън сви рамене. Вода, която извира от сърцето на една свещена ситска планина, наистина би могла да се върне в скалата като някакво неразбираемо колело на съзидание и разрушение, като бъдещето, приближаващо се, за да погълне настоящето, и после бързо да се отдалечи, за да се превърне в минало. Тъкмо се канеше да предложи да продължат издирването, но видя, че Лелет е тръгнала надолу по склона. Саймън се безпокоеше за нея, макар че тя самата, изглежда, обръщаше малко внимание на пълната с опасности пътека. А можеше да се подхлъзне — склонът беше стръмен и опасен.

Джеръмайъс я настигна, хвана я за тъничката ръка и после я гушна, за да я върне. Широката й рокля се вдигна и за миг Саймън зърна белезите й — дълги възпалени резки, които покриваха бедрата й. „Сигурно са много по-страшни на коремай“, помисли си той.

Бе мислил цяла сутрин за това, което бе чул в Дома на раздялата — за Великите мечове и другите неща. Въпросите му бяха изглеждали отвлечени, сякаш и той, и неговите приятели и съюзници, и Елиас, и дори самият ужасен Крал на бурите бяха само предмети на игрална маса, фигурки, които могат да се разполагат в сто различни положения. Сега обаче внезапно си спомни за истинските ужаси само отпреди месеци. Лелет, едно невинно дете, бе пребита и нахапана от кучетата на Стормспайк. Хиляди други също толкова невинни бяха оставени без дом — сираци, изтезавани, убити. Саймън се олюля от яд, сякаш се бе препънал. Ако имаше някаква справедливост, някой щеше да плати за това — за Моргенес, за Хейстън, за Лелет, за измършавелия Джеръмайъс и за самия него, задето беше бездомен и тъжен.

„Смили се над мен, Усирис, ще ги избия всичките, ако мога. И Елиас, и Приратес, и белоликите им норни — ако можех, щях да ги убия със собствените си ръце!“

— Видях я в замъка — каза Джеръмайъс и Саймън го погледна стреснато. Бе стиснал юмруци толкова силно, че го боляха.