Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Това е зловещо.

— На мен ли го казваш?

— И никога не си успявала да разпознаеш кой е?

След като поклати глава, тя каза:

— Но не беше наистина лошо, докато не станах на седем. Доведеният ми брат ми подари пластмасов пръстен с паяк вътре. — Тя се ухили смутено. — Харесвахме паяци и буболечки, и змии, и други такива.

— Паяците са готини, стига да уважават личното пространство — казах. — Като да кажем моето. Но защо имам чувството, че нещата не приключват там?

— Онази нощ, когато ми даде пръстена, бях ухапана три пъти по корема от бебета черни вдовици, докато съм спяла. Намериха две от тях в пижамата ми.

— Някой може да ги е сложил там, докато си спяла.

— Именно.

— Мислиш ли, че брат ти има нещо общо с това?

— Дълго време се чудих. Отначало не бяхме много близки, особено след онова с кучешката колиба. Но после се заобичахме много. Той беше единственият в семейството ми, който ми вярваше, застъпваше се за мен дори пред мащехата ми. Това я вбесяваше.

— Мога да си представя.

И можех. Мащехата на Харпър беше толкова обичлива, колкото и моята, но моята никога не ми бе слагала черна вдовица или подпалвала електрическото ми одеяло. Имаше време, когато си мислех, че иска да изпече мозъка ми с микровълните от дистанционното, но бях на тридневен маратон на „Зоната на здрача“ с твърде малко сън и твърде много кафе. А по него време бях на четири.

— Значи това продължава през целия ти живот? — попитах.

— Да. Намирах мъртва мишка в стаята си или мъртви буболечки в обувките си. Веднъж си налях чаша мляко и във времето, което ми отне да прибера млякото в хладилника и да си намажа препечената филия с масло, някой беше сложил мъртъв червей вътре. Друг път се прибрах от гости с преспиване и открих, че всичките ми кукли бяха плешиви. Някой им беше обръснал главите. Разбира се, никой не беше видял някой да влиза в стаята ми. Отново бях само аз с опитите си да привличам внимание.

Стиснах устни неодобрително.

— Какво ще правим с теб?

Тя се изкиска и се зарадвах, че й бях помогнала да вкара малко хумор в иначе ужасяващата ситуация. Винаги ми помагаше да се справя. Животът бе твърде кратък, за да бъде взиман насериозно.

Реших да открия къде бе избягала за три години. Това беше дълго време за младежки щуротии.

— Мащехата ти каза, че си изчезнала.

— Да. Когато станах на двадесет и пет, най-накрая ми дойде до гуша. Казах им да ме целунат отзад и си тръгнах. Изчезнах напълно. Смених си името, започнах работа, дори ходих на нощни курсове. Но когато баща ми се разболя, нямах избор. Трябваше да се прибера.

— Кога беше това?

— Преди около шест месеца.

— Но как разбра, че баща ти е болен?

Тя наведе глава, лицето й омекна при спомена.

— Имах контакт — каза тя; после занавива края на палтото си. — Но мащехата ми не беше особено щастлива да ме види. Отначало останах при тях, въпреки неодобрителните погледи.