Теракотеното куче [bg]

12

Разбуждайки се от омаята, която го беше парализирала, Монталбано се разкрещя на всички да стоят близо до стената, да престанат непрекъснато да се движат и да не тъпчат по пода на пещерата, който беше посипан с много фин червеникав пясък, кой знае откъде проникнал, от който имаше дори по стените. В другата пещера нямаше и следа от него, а може би точно този пясък беше спрял по някакъв начин разлагането на труповете. Те бяха на мъж и жена, чиято възраст трудно можеше да се определи на око. Комисарят се увери, че са от различен пол заради различната структура на телата им. Разбира се, не и от половите им атрибути, които вече не съществуваха, унищожени от естествените процеси на времето. Мъжът беше проснат на едната си страна, а ръката му минаваше през гърдите на жената, която лежеше по гръб. Бяха се прегърнали и прегърнати щяха да останат завинаги; в действителност онова, което някога е било плът от ръката на мъжа, се беше залепило, сляло с плътта от гърдите на жената. Макар че след малко щяха да бъдат разделени от доктор Паскуано. Под сбръчканата им и пожълтяла кожа се белееха костите им, които бяха изсъхнали и оглозгани. Двамата изглеждаха все едно се смееха. Устните им, които се бяха отдръпнали и изпънали около устната кухина, показваха зъбите им. До главата на мъртвия стоеше гаванката с някакви кръгли неща в нея, а до женското тяло — глинената стомна, от тези, които едно време селяните са носели със себе си, за да държат водата им студена. В краката на двойката стоеше теракотеното куче. Беше дълго около половин метър, а бяло-сивите му цветове се бяха съхранили непокътнати. Занаятчията, изпод чиито ръце беше излязло, беше оформил предните му крака изправени, а задните сгънати, устата — полуотворена, и от нея се подаваше розовият му език, а очите бдителни. Всъщност беше седнало, но в позиция нащрек. По килима имаше някоя и друга дупка, през която се виждаше пясъкът от пода, но те можеше да са стари и килимът да е бил в това състояние още преди да бъде постлан в пещерата.