Знакът на жрицата [bg]

Когато най-сетне пристигнахме, дъждът ни обгръщаше като дебела сива пелена. Сивата козина на магарето бе толкова подгизнала, та чак чернееше, а Фалк пръхтеше, сумтеше и тръскаше глава, за да изкара водата от очите, ушите и ноздрите си. Ризата бе залепнала за тялото ми като втора кожа и въпреки че Вдовицата и главния стражар се бяха облекли доста по-предвидливо от мен, и двамата бяха мокри до кости и изглеждаха изтощени. За щастие мама и Роза вече бяха запалили огън в огнището, а топлият сок от черен касис димеше леко от новото ни медно котле. Мама донесе одеяла и сухи дрехи за двамата нечакани гости, а Роза се погрижи за Фалк и магарето.

— Може да отидем при Мауди — възрази Вдовицата. — Там има достатъчно място…

— И ние имаме — отвърна й мигом мама. — Няма да ви позволя да направите нито стъпка повече навън в това време.

— Ами тогава благодарим за топлия прием, Мелусина — каза Вдовицата и отпи от сока си. Тя бе една от малцината хора, които наричаха мама по малко име. — А къде е Дина? Очаквах с нетърпение да…

Лицето на мама помръкна и Вдовицата замълча.

— Мелусина… Какво е станало? — от изражението на мама съдеше, че нещо изобщо, ама изобщо не беше наред.

Идеше ми сам да се ударя. Защо не им казах, докато вървяхме, та да бъдат подготвени преди да стигнем вкъщи?

Мама държеше сока в ръце и се взираше в пода.

— Дина я няма — каза тя накрая. — Тя е… тя изчезна. Всъщност не знаем дали е жива или…

Наложи се да остави каната на масата и да закрие лице с ръце. Раменете й се тресяха и аз знаех, че плаче.

Вдовицата се изправи, а мокрото зелено одеяло, с което се бе загърнала, се свлече на дипли на пода. След миг тя бе при мама и я прегърна.

— О, Мелусина… — изрече само тя и продължи да я държи в обятията си, докато се успокои. И аз разбрах, че мама бе мечтала точно за това — някой възрастен да я прегърне и да я остави да се наплаче. Беше ми мъчно, че не ме смяташе за достатъчно голям.

Главният стражар се изкашля, а по лицето му се четеше, че той би искал да е на друго място.

— Съжалявам — продума той сковано, но си личеше, че е искрен. — Не забравяй, че Дина е силно малко момиче. Мисля, че човек не бива да губи лесно надежда.

Мама кимна и избърса лице с края на престилката.

— Не — отвърна тя. — Аз се надявам. Все още се надявам.