Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Май предчувствието ти се оказа грешно — казах аз.

— Все още го имам — отвърна момчето. — Този човек щеше първо да застреля кучето си, ако имаше намерение да се самоубива. Той е обичал това животно.

Знаех, че Алекс е прав, защото, ако ние се окажехме в подобно положение, първо щяхме да убием Хортън или поне да го пуснем.

— Има гараж — отбелязах аз. — Може би там има нещо.

— Тогава щеше да стои и да пази гаража си — отвърна Алекс. — Някъде в къщата е. Пропускаме нещо.

— Вероятно пари — предположих аз. — Или бижута. Неща, които е смятал за ценни.

Спътникът ми поклати глава.

— Кучето е умряло само — каза за трети път той, все едно беше Шерлок Холмс, а аз най-тъпият доктор Уотсън в света. — Хранило се е от стопанина си няколко дни и след това е прекарало няколко дни, без да яде. Човекът, който и да е той, е умрял съвсем наскоро. Много добре е знаел какво е ценно в наши дни.

— Добре — съгласих се аз. — Къде да търсим? Погледнахме навсякъде.

— Не и на тавана — каза Алекс. — Тази къща не трябва ли да има таван?

— Или поне някаква ниша — казах аз. — Но не видях стълбище. Вероятно има вратичка.

Отидохме горе и проверихме три килера, преди да попаднем на люка в тавана. Алекс дръпна въженцето, а аз се изкачих по стълбата.

Навсякъде имаше кашони. Кашони на тавана обаче не означаваха нищо. Кашони с надписани на тях продукти не означаваха нищо. Дори все още запечатани кашони не означаваха нищо.

Алекс ме последва. Покривът беше много нисък и не можехме да се изправим напълно. И без това нямаше много място за ходене, но спътникът ми се прокрадна, извади джобно ножче и разряза един от кашоните, на който пишеше „Пилешка супа с фиде на Кембъл“.

Вътре имаше двайсет и четири консерви с „Пилешка супа с фиде на Кембъл“.

— Не е умрял от глад — казах аз. — Как би могъл с всичката тази храна?

— Бил е скъперник — отвърна Алекс. — Чувал съм истории за такива, но смятах, че са просто легенди. Това са хора, които са започнали да складират от началото на всичко, и след това са се опасявали толкова много, че няма да имат достатъчно, че спрели да ядат от онова, което имат. Стой тук. Ще се върна след малко.

Нямах представа защо ме оставяше, но не ми пукаше. Поглеждах от един велик кашон към друг велик кашон. Със сигурност част от храната се беше развалила. Но въпреки това пак имаше толкова много. Дори с десетима ни, имаше храна за седмици.

Когато Алекс се върна, носеше пушката на мъжа.

— За всеки случай — каза той.

— Как можем да отнесем всичко това у дома? — попитах аз, като се надявах, че Алекс знае как да се оправя с оръжието. — Може би трябва да се преместим тук, докато свърши храната.

— Къщата е прекалено малка — отбеляза спътникът ми. — Освен това човек като този трябва да е имал начин да се измъкне от тук. Ще има ван в гаража или пикап с малко гориво в резервоара. Достатъчно, за да отнесем храната във вашата къща. Обзалагам се, че има и туби. Бил е подготвен. Луд, но подготвен.