Един ден от залеза на света [bg]

Когато беше бебе, което едва прохождаше, тя се бореше с леглото и със съня, като се люлееше, застанала на ръце и колене в детското си креватче, и блъскаше главицата си в лицевата дъска. След пет-десет минути се покатерваше догоре, слизаше отстрани и заприпкваше към дневната. Ако веднага я сложеха обратно да си легне, тя никога не плачеше, но скоро пак я чуваха да се катери и да блъска.

— От това боли — казваше той на Лора. — Тя е толкова сериозна, когато идва към нас като някакво малко същество от друг свят. Не може да ни каже какво я мъчи. Очаква да разберем. А ние не я разбираме.

— Разбираме я — отговаряше Лора. — Кажи й да престане. Ако не престане, влез и я напляскай.

— Да не си луда? Малките дечица не бива да се пляскат. А да бъдат обичани.

— Ти си писател. Ти все пишеш. Тя иска един хубав пердах и ако ти не я напляскаш, аз ще го направя.

— Не, няма. Най-доброто, което можем да направим, е да я обичаме.

— Роузи! Престани да се люлееш! Или ще дойда и ще те напляскам!

Люлеенето спираше. Настъпваше затишие за половин минута. После люлеенето и блъскането пак започваха. Майката ставаше. Бащата я хващаше за ръката.

— Остави я на мира. Ако не я разбираме, поне да не я наказваме.

— Така тя налага своето и е съвсем наясно с това. Не на мен — аз съм й само майка. Тя се налага на теб — защото ти си мъж и тя разбира, че може да мине безнаказано.

Люлеенето спираше, когато повишаваха глас.

— Харесват й тези кавги. В момента ни слуша. Създава главоболия на друга жена — на собствената си майка. Роузи! Върви да спиш.

Те преставаха да спорят. За кратко в жилището се възцаряваше тишина, после люлеенето и блъскането започваха отново.

— Остави я тогава да си разбие главата, ако това искаш да направи — казваше майката.

— Мислех си, че си щастлива да я обичаш, когато се нуждае от обич.

Постоянно имаха спорове около Роузи. Понякога беше сигурен, че Лора греши, друг път беше сигурен, че не греши, но през повечето време той просто не знаеше. Знаеше само, че я обича, че всичко у нея го очарова и безпокои. „Можеш ли да бъдеш баща на една жена?“

Винаги беше разбирал сина си, защото синът му повтаряше самия него.

Момчето възпроизвеждаше собствените недостатъци на бащата. Когато то кажеше „веднага“, имаше предвид точно това и ако нещо не можеше да стане веднага, то се вбесяваше.

Един следобед той влезе в спалнята на сина си, където майка му го беше изгонила, защото беше избухнал и се бе държал грубо. Той го завари да снове из стаята, да докосва или да посочва разни предмети и да ги ругае. Подът, стената, тавана, леглото, бюрото, стъклото на прозореца, дворът отвън, небето, облаците, слънцето.

Тогава Ван беше поискал да го заведат в зоопарка, да види пак приятелите си там, тъй като той всъщност вземаше животните за хора, но майка му бе поканила на гости свои приятели, така че той, разбира се, не можеше да отиде, не можеше да бъде заведен там. При едно по-предишно посещение на зоопарка Ван беше говорил на кенгуруто, което бе приближило до телената ограда. Той му беше предложил хляб от торбичката, която носеше. Младото кенгуру се бе изправило, късите му предни крака приличаха на ръце, пръстчетата се мърдаха, но то не прие филията стар хляб.