![Един ден от залеза на света [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/6/8/edin-den-ot-zaleza-na-sveta-bg-download.jpg)
Един ден от залеза на света [bg]
- Автор: Сароян Уильям
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ФАМА
- ISBN: 978-954-597-372-7
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един ден от залеза на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Нещо ново? — попита тя.
— „Скандал“ ли? — рече Акърс.
— Да.
— Не, нов брой няма да излезе още една седмица. Обаче има много нови списания за кино.
— Вземам ги — каза актрисата.
Акърс излезе иззад щанда да подбере новите филмови списания. Те бяха седем.
— И телевизионните ли?
— Чудя се — рече младата жена. — Да, и тях.
Акърс взе и шест телевизионни списания от стелажа. Младата жена заговори на кученцето в краката й. То изскимтя радостно.
— Най-добрият й приятел — каза Акърс, когато тя тръгна по дългия коридор.
Наблюдаваше походката й. В средата на коридора тя спря, обърна се и се усмихна. Той също се усмихна. Тя продължи нататък. Приятно беше да я гледаш как върви: олюляване, раздрусване, олюляване.
— Тя не го прави нарочно — каза Акърс. — Не може иначе. Така я карат да ходи и в пиесата.
— Ясно.
Когато стигна до края на коридора, той видя, че младата жена си приказва със Стенли Дана, портиера. Побърза да я настигне, но щом стъпи на тротоара, тя вече вървеше по Петдесет и седма към „Карнеги Хол“.
— Тъкмо си говорехме за вас — каза Дана. — Познавате ли я?
— Само сме се засичали при вестникарската будка.
— Тя току-що ме пита кой е този човек в хотела с… надявам се, че няма да се засегнете… с големия нос.
— Как иначе би могла да го каже?
— Знаете ли, на тази работа съм от девет години и научих едно нещо. Не издавай никаква информация, ако не си сигурен, че всичко ще е наред. Казах й, че току-що сте пристигнал в хотела от Калифорния. Тя рече: „Това Йеп Мускат ли е, защото ако е той, аз познавам бившата му съпруга. Тя участва в пиесата, в която и аз играя.“ Отвърнах, че не знам. Всичко наред ли ще бъде, ако й кажа?
— Разбира се.
— Казах на сина си, че съм се запознал с вас. Той иска да знае дали може да се срещнете. Не точно сега, а когато сте в състояние да му отделите малко време. Иска да погледнете един разказ, който е написал.
— С удоволствие.
— Благодаря.
Тръгна по Петдесет и седма към „Медисън“, после към Шейсет и трета. Там зави надясно и скоро стигна до цветарския магазин. На витрината имаше ваза с малки жълти и червени розички. Видя гърка в дъното на магазина да работи по един оформен като подкова венец с червени и бели карамфили. В магазина ходеше насам-натам и едно момче на шестнайсет-седемнайсет години, вероятно син на собственика.
Ще купя букет розички за дъщеря си, помисли си той. Въобще няма да залагам, нито пък ще говоря по въпроса.
Но когато влезе, гъркът се усмихна и му подаде ръка.
— Драго ми е, господин Мускат. Сократ Пантифило. Моят син, Платон, но всички ни викат Големия Сам и Малкия Сам. Арчи ми е стар приятел.
Той се ръкува с бащата, после със сина. Отиде до витрината и си избра букетче рози от вазата.
— За дъщеря ми е — каза. — Може да я заведа на бейзболния мач.
Постави на тезгяха банкнота от пет долара, но гъркът отказа да я вземе. Той сложи букетчето в малка пластмасова кутия и я върза с червена панделка.
— За кой отбор сте?
— „Доджърс“.
Големия Сам взе от една полица бяла картичка и малък бял плик и ги постави на тезгяха.
„Малки рози за малката Роузи“ — написа бащата. Пъхна картичката в плика. Големия Сам промуши единия край на червената панделка през дупчицата в картичката и плика и ги върза върху прозрачната пластмасова кутия.
— Благодаря. Много е хубаво. Може да се обадя по телефона по-късно през деня или утре, или вдругиден.
— Когато пожелаете.
— За понеделник вечер искам няколко рози за майката на дъщеря ми. Дузина червени с дълги дръжки — най-хубавите, които можете да намерите.
— Ще ги имате — каза Големия Сам. — Просто се обадете, когато ви е удобно, и аз ще се погрижа за всичко.
Излезе от магазина радостен, че се беше запознал с този човек и неговия син.
Когато слезе от асансьора, видя, че вратата на апартамента е отворена и Роузи е в антрето с Джейни Макдугъл, която работеше с игла и конец по роклята на момичето.
— Татко! Чух асансьора и разбрах, че си ти, защото е обед, а ти каза, че ще дойдеш по обед.
— От единайсет и половина държи вратата отворена — рече Джейни.
— Ако знаех, щях да дойда по-рано.
Той подаде на момичето прозрачната пластмасова кутия. Тя подскочи шест-седем пъти — съвсем ниски подскоци, право нагоре — после откъсна плика от панделката, извади картичката, прочете я и се хвърли в прегръдките му.