Кралят на моста

19. ЛАРА

ЧАС ПО-КЪСНО КЪЩАТА БЕ ПОТЪНАЛА В МРАК, който изведнъж бе разцепен от силен стон. Миг по-късно Бабинка стана от леглото си и се запрепъва навън.

Лара мигом скочи на крака, отиде при лавиците с лекарства и взе стъкленицата, която бе забелязала по-рано. Отмери една капка и я поднесе под носа на Тарин. Извини се наум на жената за главоболието, което щеше да я мъчи на сутринта, когато тя вдъхна капката и продължи да похърква.

Лара се промъкна навън, където гореше фенер. Лек бриз разроши косата й и донесе миризма на джунгла и дъжд. Звездите се мяркаха само там, където сгъстяващата се облачна пелена се беше разкъсала. Лара взе фенера, усили пламъка и пое към пристройката, където се намираше външната тоалетна.

Спря пред вратата и се подсмихна на звуците, които долитаха отвътре. После се завъртя и напрегна очи, за да пробие мрака. Както и предполагаше, отнякъде се появи висок итиканец.

— Мога ли да ви помогна с нещо, Ваше Величество? — Той пъхна палци в колана си и я изгледа.

— О! — Лара подскочи и притисна ръка към устата си, сякаш я бе стреснал. — Ами налага ми се… — Посочи към тоалетната в мига, в който тя се разтърси от мощна пръдня, последвана от изумен стон.

Лара може и да не беше в свои води в Итикана, но когато ставаше дума за наркотични вещества и лекарства, се чувстваше като у дома си. Бабинка бе точно там, където трябваше да бъде.

Очите на стража се разшириха на светлината на фенера.

— Ясно. — Очевидно се опитваше да не се разсмее. — Разбирам. Ами сигурно може…

— Някой храст ще ми свърши работа. — Лара се изкикоти и бутна фенера към него. — Би ли го подържал?

Лара се облекчи зад едно дърво, върна се при стража и си взе фенера. Когато го вдигна пред лицето му, видя как той примигва и присвива очи от светлината.

— Дали ще се оправи? — Лара посочи тоалетната. — Дали не трябва…?

— Не! — Стражът очевидно не смееше да прекъсне Бабинка в тоалетната. — Сигурен съм, че ще се оправи.

— Надявам се. — Лара му се усмихна лъчезарно и тръгна към къщата.

Бабинка щеше да прекара часове в тоалетната, но до сутринта щеше да се оправи. Лара угаси фенера и влезе вътре.

Ала не затвори вратата докрай.

Преброи до пет, отвори я отново и не видя нищо друго освен мрак. Очите й още не се бяха приспособили към тъмнината след ярката светлина на фенера, но това значеше, че и очите на стража не се бяха приспособили. Лара заобиколи слепешката къщата, където зачака очите й да различат силуетите на дърветата, след което се сниши към земята и запълзя покрай градината на Бабинка, докато не стигна джунглата.

Дърветата на този остров не растяха толкова нагъсто, колкото на Среден пост. Бледата луна и звездите прозираха през листака, което позволи на Лара да върви сравнително бързо по пътеката, водеща към колоната на моста. Бризът отнасяше всеки издаден от нея звук, но от време на време Лара спираше, за да се ослуша дали някой не идва след нея. Не чу нищо.

Лек мирис на мокър камък погъделичка ноздрите й, едновременно странен и познат, и след миг Лара разпозна неповторимата миризма на моста. Тя продължи още по-предпазливо, в случай че наоколо имаше стражи. Най-сетне през клоните на дърветата зърна огромната сянка на колоната, издигаща се в нощното небе. Над нея висеше друга сянка, проточила се на север и на юг: мостът.

Лара се запромъква между дърветата, като не спираше да се оглежда за следи от стражи, но не видя нищо, затова продължи така до основата на колоната. Беше построена от същия камък като моста, поддържана от естествено образувала се скала, и се извисяваше на около шест метра. Земята наоколо бе камениста, затова на Лара й беше трудно да открие пътека към входа, който бе сигурна, че се крие някъде в колоната. Тя прокара нокът по гладкия камък в търсене на процеп на скрита врата, но скоро се отказа. По камъка имаше твърде много драскотини и знаци, а тя не разполагаше с кой знае колко време. Ето защо отпусна цялата си тежест върху камъка и бутна с надеждата, че вратата ще се отвори.

Нищо.