Жена с минало
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жена с минало». Краткое содержание книги:
Ръдърфорд проследи с поглед малкия керван, докато той изчезна зад завоя на пътеката. Първоначалният му план да тръгне след тях вече нямаше смисъл. Беше разрешил най-голямата загадка: вече знаеше кой е способният младеж, който се смееше в лицето на опасността и умело размахваше малкия си меч. Утре щеше да размишлява какво би могъл да направи с това разкритие. Днес, след като бандата бе потеглила на път, щеше да се върне назад по следите й и да открие къде бе главната им квартира. Един ден това знание със сигурност щеше да му бъде полезно.
След няколко метра той намери тясна пътечка, която водеше надолу. Мина по следите на натоварените понита и стигна до една платформа точно под скалите на Пенденис. Онова, което намери там, отначало му създаде големи затруднения. В скалите имаше пещера, но тя беше твърде тясна за целта. Въпреки това очевидно беше попаднал в пещерата, използвана от контрабандистите, защото пясъкът беше осеян със следи от мъже и понита. Трябваха му десет минути усилени изследвания, за да открие скрития отвор зад един скален блок в края на пещерата. След половин час той стоеше на пътя, който излизаше на върха на скалите, без вече да има и най-малки съмнения, че тунелът от централната пещера водеше право в Пенденис. Този тунел със сигурност беше много по-стар от времето, когато Мередит беше дошла в къщата като съпруга на сър Джон Блейк. Как ли бе открила тунела? И, което беше много по-важно, как бе попречила на Роб да го открие? Вероятно тя щеше да се върне в къщата през пещерата, след като свършеше работата си за тази нощ — разбира се, ако не се появяха неочаквани пречки. Ръдърфорд помисли няколко минути за изхода от нощната мисия, но после се отказа. Най-добре беше да се скрие сред скалите и да чака завръщането й.
Като стар войник той беше свикнал да бъде постоянно нащрек и не се притесняваше от свързаните с това неудобства. Но тази нощ времето се влачеше особено бавно и мускулите на раменете му се схванаха. Въпреки че беше средата на лятото, росата бе хладна и той мръзнеше в лекия си жакет, докато клечеше зад храстите. Ала студът не беше нищо в сравнение със страха, докато се вслушваше напрегнато във всеки издайнически шум и се вглеждаше в небето, където личаха първите сиви ивици на зората. Доставката продължаваше необикновено дълго — освен ако не се беше излъгал… може би Мередит се беше върнала по друг път и отдавна спеше в леглото си. В този случай, каза си Демиън, треперейки от студ и напрежение, да, и от страх, Мери Трелоуни ще си получи заслуженото при следващата ни среща.
Той беше готов да сложи край на нощното бдение и да се върне вкъщи, когато чу тихо подсвирване от пътеката под скалите. Погледна надолу и откри познатата стройна фигура. Тя бе пъхнала ръце в джобовете на панталона, стъпваше по пясъка с лекота, която говореше за успеха на нощната експедиция, и си подсвиркваше весело, макар и не особено мелодично. Демиън изпита огромно облекчение, което в следващия миг отстъпи място на луд гняв. Как смееше тя да крачи толкова самонадеяно, след като той я беше чакал часове наред в студа и влагата! Все пак продължи да я наблюдава неподвижно, не мръдна дори когато тя направи няколко танцови стъпки, свали плетената шапка и с весел смях я хвърли високо във въздуха. Гневът му се стопи и бе заменен от възхищение, примесено с известна завист. И той познаваше това прекрасно чувство, което идваше след опасността и напрежението, радостта, че е изпълнил поставената задача, че е заслужил почивката и възнаграждението си. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не издаде присъствието си, докато неволно участваше в младежката й дързост.
В действителност Мери беше много доволна от свършената работа. Кесията в джоба й бе пълна със злато. Утре ще раздели парите и Барт ще ги предаде на другите мъже. Единодушно бяха гласували, че следващия месец ще доставят два товара. Първият щеше да отиде в гостилница „Таралежът и детето“ във Фоуей. Ако всичко мине добре, доставките за гостилницата ще продължат. Все така подсвирквайки си, Мери извади дългата метла иззад един скален блок и се зае да замита следите на мъжете и понитата от пътеката. Това беше обичайна предпазна мярка и тя не полагаше особени усилия, защото по тази пътека почти не минаваха хора. Но нали трябва да бъдем внимателни, каза си тя с тържествуваща усмивка. Накрая се скри в пещерата, заглади пясъка след себе си и когато изчезна зад издадената скала, в нощта вече не се чуваше нищо освен крясъците на чайките и шумът на прибоя.