Жена с минало

— Ако споменът не ме лъже, от половин час ви моля за обяснение — напомни й спокойно Ръдърфорд.

— Съседките ми оказаха честта да ме посетят, за да изразят шока и възмущението си от дързостта ми. Влизайки вчера в дома ви, съм показала шокиращо пренебрежение към добрите нрави. Ако сега ме видят да разговарям с вас на улицата, отново ще плъзнат злобни клюки — в това няма никакво съмнение. И тези жени са убедени, че ми мислят доброто, разбирате ли? — Устата й се изкриви в саркастична усмивка и слушателят й кимна, без да коментира чутото.

— Затова играх ролята на шокираната невинност — допълни горчиво тя. — Те ме принудиха… да разкажа една малка неистина. — Тя го погледна виновно.

— Продължавайте — помоли той. Лицето му остана безизразно, само очите заблестяха.

— Разказах им, че вие сте имали любезността да покажете интерес към братята ми, защото се нуждаете от занимание, което да запълва дните ви… след преживяното на Пиренейския полуостров. — Погледът, който му хвърли, беше наполовина виновен, наполовина предизвикателен. — Съжалявам, ако това не ви харесва, сър, но това беше първата мисъл, която ми хрумна. Не исках да злоупотребя с доверието ви.

— Вие сте наистина безскрупулна — отсъди строго той. — Затова ще изчакам с отмъщението си, докато чуя всичко.

— Бях принудена да демонстрирам, че е невъзможно да проявите интерес към мен, че… че нито един разумен мъж не би могъл. Казах им също, че сте готов да посъветвате Хюго относно трудното решение, което му предстои, защото аз няма да се справя. Разбирате ли, той иска да стане свещеник. — Последните думи бяха произнесени бързо, за да приключи с неприятните разкрития.

— Аз да съветвам Хюго във… О, не, Мередит! Това вече е прекалено! С другото съм готов да се съглася — защото разбирам, че не сте имали време да измислите нещо по-умно, — но последното преля чашата!

— Моля за извинение, лорд Ръдърфорд! — Мередит сведе очи и издуха несъществуваща прашинка от ръкава на роклята си.

— О, не, сигурен съм, че никога в живота си не сте изпитвали искрено разкаяние — промърмори Демиън и сложи пръст под брадичката й, за да вдигне главата й. — И какво казаха стражите на добродетелта, за да предизвикат този темпераментен изблик? Нещо за лицемерието, доколкото си спомням…

— Незнайно защо местните хора обичат да възхваляват починалия ми съпруг като стълб на обществото и най-вече като великодушен и щедър мъж, който се е погрижил за осиротелите братя на съпругата си… който ги е съветвал и е притежавал всички онези качества, които момчетата трябва да усвоят. Накратко, говорят за него като за мъж, чиято смърт е била трагедия за всички, които са го познавали. — Гласът й звучеше все по-горчиво, в очите й светеше ледено презрение. — Истината, милорд, е безкрайно далече от онова, което си мислят те.

— И каква е тя? — Той продължаваше да държи брадичката й, но когато тя се отдръпна, веднага я пусна.

Мередит въздъхна и застана пред отворения прозорец.

— Баща ми ме омъжи за сър Джон, защото знаеше, че скоро ще умре. Мама беше починала преди две години, никой от нас не бе навършил пълнолетие. Единственият възможен настойник в Корнуол беше един възрастен роднина на мама, но баща ми бе в много лоши отношения със семейство Мередит. Аз не възразих срещу решението му. Сър Джон ми беше симпатичен, корнуолските му предци бяха стари като моите, той живееше живот, който познавах, а и татко щеше да умре спокоен. — Тя вдигна рамене и се обърна с гръб към Ръдърфорд.