Магьосникът Куестър Тюс

ШАРАДА

Бен Холидей присви очи пред блясъка на парещото слънце на Невада, без изобщо да може да повярва на очите си. Огромни табели, обозначаващи хотели и казина, се намираха от двете страни на улицата и стърчаха на фона на безоблачния пустинен хоризонт, подобни на причудливи друидски каменни надписи, ослепителни и сега, когато по тях още не бяха започнали да танцуват запалените светлини на нощта. Пясъците. Дворецът на Цезаря. Фламинго.

— Лас Вегас — промълви той. — За бога, защо сме се озовали в Лас Вегас?

Мисълта му трескаво работеше. Той бе приел като нещо, което се разбираше от само себе си, че при прехвърлянето му от Отвъдната земя в неговия някогашен свят, той ще се появи, както винаги, когато излизаше от вълшебните мъгли, сред Сините планини на Вирджиния. Беше приел от само себе си, и му се струваше, че с пълно основание, че Абърнати е бил пренесен тъкмо на онова място, когато магията бе подействала погрешно. Но оказваше се, че се е заблуждавал по отношение и на едното, и на другото. Тази магия се беше оказала достатъчно щура, та да ги запрати и двамата на другия край на страната!

Освен ако…

О, не, каза си Бен. Освен ако Куестър не беше объркал отново нещата и не бе изпратил Абърнати на едно място, а самия него и Уилоу — на друго!

Той се опита да се овладее. В момента не можеше достатъчно ясно да разсъждава. Магията бе разменила Абърнати и медальона срещу бутилката и Черньото. Абърнати явно е бил изпратен там, където Майкъл Ард Ри държеше бутилката — ако се приемеше, че бутилката е продължавала да бъде в ръцете на Майкъл. Във всеки случай, Абърнати е бил изпратен при онзи, който и да е той, който притежаваше тази бутилка. А Бен бе поискал Куестър да го изпрати там, където се намираше Абърнати. И в такъв случай, напълно възможно бе тъкмо Лас Вегас да е именно мястото, където се предполага да бъде.

Уилоу продължаваше да се притиска до него, сякаш да се защити от нещо, но повдигна глава от рамото му и се огледа, колкото да прошепне:

— Бен, целият този шум ми е много неприятен! Пресечката беше задръстена от коли, въпреки че беше обедно време. Във въздуха се разнасяше шум от двигатели, свиреха автомобили, изсвистяваха внезапни спирачки и се чуваха викове отвсякъде. Покрай тях профучаваха коли, а един самолет премина ниско над главите им с ужасен грохот.

Бен още веднъж се огледа наоколо. Продължаваше да бъде объркан. Минувачи и мотористи започваха да се заглеждат в него. Сигурно е заради спортните екипи, помисли си той първоначално, но после осъзна, че съвсем не е заради това. Беше заради Уилоу. Тя бе девойка със смарагдово зелена коса, дълга до кръста, и съвършено гладка, морскозелена кожа. Дори и за Лас Вегас Уилоу бе нещо съвършено необичайно.