Магьосникът Куестър Тюс

Върху банкнотите стоеше не портретът на Улис С. Грант, а неговият собствен портрет.

Той тайничко провери още една пачка и още една. Неговото изображение беше на всяка от тях, в най-едър план и абсолютно различно от това на Грант. Сърцето му направо спря да бие. Куестър отново беше объркал всичко.

Служителят бе вдигнал поглед към него, предусещайки, че тук има нещо нередно, Бен не знаеше какво да направи. После, като не можеше да измисли нищо друго, внезапно се отпусна на гишето, стиснал банкнотите в ръце, като дишаше тежко.

— Господин Бенет! — възкликна служителят и протегна ръце да го вдигне.

Уилоу също го хвана да го подкрепи.

— Бен! — извика тя, преди той да може да я спре.

— Не, не се тревожете, всичко е наред — успокои ги той и двамата, като се молеше в себе си служителят да не е забелязал, че тя се бе обърнала към него с друго име. — Дали… мога да ида в стаята си и да полегна за малко? Не може ли да свършим това тук по-късно? Слънцето днес бе много силно.

— Разбира се, господин Бенет — веднага се съгласи чиновникът и повика веднага гарсон. — Сигурен ли сте, че не е нужно да повикам лекар? Има дежурен тук, в случай че…

— Не, ще се оправя… само малко трябва да почина. Нося си лекарства. Все пак ви благодаря за помощта.

Той се усмихна едва, сложи банкнотите в джоба си и облекчено си отдъхна. Уилоу и гарсонът го хванаха от двете страни и го преведоха през претъпканото фоайе. И този път се измъкнах, каза си Бен с благодарност.

Молеше се само и Абърнати да има подобен късмет.

— Хайде, ученици, запазете тишина! Всеки да си отиде на мястото! Моля за внимание!

Младият, енергичен директор на основно училище Франклин в Удънвил, щата Вашингтон, се изправи посред училищния подиум с микрофон в ръка и вдигна свободната си ръка, за да въдвори ред, а гласът му прокънтя във високоговорителя. Паралелка К на шестите класове бавно зае училищните чинове и шумът стихна в очакване. Елизабет седеше на шестия ред заедно с Ева Ричардс.

Директорът се обърна към един мъж, който бе застанал встрани. Дългата му като върлина осанка беше прегърбена, имаше брада и се усмихваше. Мъжът се наведе и почеса по ушите едно малко черно пуделче, което покорно стоеше до него.

— Този следобед имаме нещо специално за вас, нещо, с което мнозина от вас са имали шанса да се забавляват и преди — обяви директорът, като огледа учениците с широка усмивка. — Колко измежду вас обичат кучетата?

Отвсякъде се вдигнаха нагоре ръце. Мъжът с кучето още по-широко се усмихна и махна с ръка на група ученици, които седяха наблизо. Те също му помахаха в отговор.

— Този следобед ще ви представим някои особени кучета, които могат да вършат такива неща, каквито и някои измежду вас не могат! — сред учениците се надигна смях. Елизабет направи гримаса. — Искам да видите и чуете внимателно онова, което нашият гост ще ви демонстрира. Скъпи ученици, да кажем добре дошъл на господин Уитсел и на неговото Кучешко шоу!