Магьосникът Куестър Тюс
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьосникът Куестър Тюс». Краткое содержание книги:
Господин Дейвис Уитсел се качи на подиума, съпроводен от ръкопляскания и подсвирквания, и взе микрофона от директора, който се канеше да напусне. Той им махна с ръка и се направи, че не забелязва, че малкото черно пуделче е тръгнало подире му.
— Добър ден на всички! — поздрави ги той. — Какъв ентусиазъм виждам у вас! Радвам се, че сте дошли с толкова голямо желание, макар и присъствието да беше задължително — и той направи физиономия, която предизвика взрив от смях. — Все пак, можем да се позабавляваме заедно. Дошъл съм да ви разкажа нещо повече за кучетата — да, именно, кучетата! И след като вашите родители не ви позволяват сами да отидете при кучетата, то ето че аз съм довел кучетата при вас!
Той вдигна ръце и всички започнаха да ръкопляскат заедно с него.
— А сега, чуйте ме, защото имам да ви казвам нещо много важно. Трябва да ви кажа…
Той млъкна, като се направи, че едва сега е забелязал, как Софи чинно дърпа крачолите на панталона му.
— Хей, хей, какво е това? Пусни ме, Софи, пусни ме! Малкото черно пуделче го пусна и седна назад, като се загледа в него.
— И така, както бях започнал да ви казвам, имам да ви съобщя нещо такова, което…
Софи отново се хвана за панталоните му и започна да ги дърпа. Елизабет се разсмя, заедно с всички останали. Дейвис Уитсел сведе очи надолу, след като речта му беше отново прекъсната.
— Какво има, Софи? Да не би ти първа да искаш нещо да кажеш? — Софи излая. — Е, така кажи. А, значи си казала, така ли? Е, струва ми се, че тези деца не са те чули. Я го повтори — Софи излая още веднъж. — Какво интелигентно куче! — и той погледна към чиновете. — Какво ще кажете, деца? Желаете ли да видите колко е интелигентна Софи?
Всички, разбира се, извикаха, че желаят. Той сви рамене, като малко преиграваше.
— Е, добре, да видим, Софи, какво можеш. Можеш ли да скачаш? — Софи подскочи. — Можеш ли да скочиш по-високо? — Софи скочи почти до рамото му. — Ой! Басирам се, че можеш да направиш задно кълбо. — Софи направи кълбо назад. — Е, деца, какво ще кажете? Не е зле, нали? А сега, да видим…
И той караше Софи да прави ту един трик, ту друг, да скача през обръчи и през препятствия, да прави кълба напред и назад и още десетки други най-забавни трикове. Когато свърши, учениците я удостоиха с бурни аплодисменти и Дейвис Уитсел я изпрати да се оттегли. След това се зае да говори за необходимостта да се полагат грижи за кучетата. Привеждаше някакви статистически данни, говореше за добрите резултати от работата на Организацията за защита на животните, подчерта това, че малко любов и разбиране може да промени живота на животните изцяло и подчерта необходимостта всеки от присъстващите ученици да се включи в това добро дело.
Елизабет напрегнато го слушаше.
След това Софи отново се върна. Тя се появи откъм края на подиума, като водеше след себе си един едър жълтокафяв боксер, завързан с каишка през врата. Дейвис Уитсел изобрази изненада, след което преповтори целия номер, като попита Софи какво прави тук с Бруно, направи се, че я разбира, когато тя излая и разговаряше с нея, сякаш беше човек.
Елизабет се замисли.
Последва цял нов репертоар от акробатически номера на Софи и Бруно едновременно, като единият яздеше другия, двамата прескачаха през обръчи и летви, тичаха с препятствия, изпълняваха скокове, играеха на гоненица и демонстрираха всякакви умения и смелост.
Програмата свърши с напомняне, че за животните трябва да се полагат грижи и с пожелание за успешна учебна година за всички. Уитсел си тръгна, като помаха на учениците в отговор на техните възгласи и аплодисменти, следван от Софи и Бруно. Директорът му се поклони, взе микрофона обратно, изрази своята благодарност пред всички и разпусна учениците по класовете им.
Елизабет бе вече взела своето решение.
Докато останалите ученици се изнизваха един подир друг, Елизабет остана назад. Ева Ричардс се опита също да остане с нея, но Елизабет й каза да върви. Дейвис Уитсел наблюдаваше как учениците се изнизваха пред очите му и отвръщаше на усмивките им. Елизабет търпеливо изчака. Директорът дойде и поблагодари на Уитсел още веднъж, като изрази надеждата, че и другата година отново ще дойде. Уитсел обеща.
После и директорът също излезе и Дейвис Уитсел остана сам.
Елизабет си пое дълбоко дъх и се отправи към него и когато той я зърна, му каза:
— Господин Уитсел, смятате ли, че бихте могли да направите нещо, за да помогнете на един мой приятел?