Магьосникът Куестър Тюс

Дейвис Уитсел рязко вдигна ръка и момичето млъкна. Той се изправи и се огледа наоколо из цялата гимназия, а Елизабет пък изгледа него самия. Последните ученици вече се изнизваха навън.

— Трябва да си тръгвам — тихо каза Елизабет. — Можете ли да помогнете на Абърнати?

Той изглежда преценяваше.

— Виж какво — той се обърна към нея и измъкна изпомачкана визитна картичка, на която беше напечатано името и адреса му. — Доведи ми тук това говорещо куче — щом е истинско говорещо куче — и аз непременно ще му помогна. Ще го заведа навсякъде, където поиска. Съгласна ли си?

Елизабет цялата грейна.

— Обещавате ли? Уитсел сви рамене.

— Разбира се.

Елизабет засия още повече.

— Благодаря, господин Уитсел! Много благодаря! — тя притисна учебниците до гърди и забърза към къщи.

Още докато се обърне, Дейвис Уитсел вече беше напълно забравил за случая.

Майлс Бенет, свободно практикуващ адвокат, седеше в кабинета си в своя дом в предградията на Чикаго посред купища Нортийст рипортър и най-сериозно мислеше да си направи едно питие. От миналия понеделник се занимаваше с онзи проклет случай по определяне размера на данъците и не беше дошъл до никакво разрешение на множеството законови проблеми в сравнение с началото. Работеше върху него ден и нощ, в кантората и у дома, живееше с него, спеше с него, ядеше с него и направо се беше поболял от него в буквалния и в преносния смисъл. Вчера беше хванал силна настинка и вече започваше да го тресе. Целият следобед се бе занимавал с досадни проучвания, свързани със собствеността на един голям служебен комплекс в Оук Брук, и си беше донесъл бележките у дома, опитвайки се да ги подреди, докато всичко му е още свежо в главата.

Ако изобщо вече е възможно нещо да му е свежо в главата, унило си мислеше той.

Облегна се назад в кожения стол пред бюрото си и тежкото му тяло потъна в него. Той беше едър човек с гъста тъмна коса и мустак, който сякаш бе залепен в последствие на едно лице, което в някогашните, по-щастливи времена, е било почти херувимско. Очите му бяха винаги с полупритворени клепачи и гледаха с нещо средно между отегчено примирение със съдбата и иронична насмешливост към един свят, който се отнасяше с нескривано подозрение дори и към адвокати като него, които работеха с всички сили и пълно съзнание. И все пак, не съжаляваше. Това беше част от цената, която човек трябваше да плати, за да върши нещо, което обича.

Той се усмихна, неочаквано сам за себе си, с известна ирония. Е, наистина, понякога се случваше да го обича не чак толкова.

Това неочаквано го наведе на мисълта за Бен Холидей, за тяхната някогашна фирма Холидей Бенет, за тяхното някогашно правно съдружие, когато двамата с Бен можеха да застанат срещу целия свят. Той престана да се усмихва. Бен Холидей бе обичал адвокатската практика — а и умееше да я упражнява. Док Холидей, гангстерът от съдебните зали. Майлс тръсна глава. Сега Док беше бог знае къде, сигурно се бореше срещу дракони и освобождаваше красиви девойки в някакъв измислен свят, който вероятно съществуваше само в собственото му съзнание…