Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
И беше на път да направи една от тях.
Започнах да свиквам с мисълта, че ето този скок може да бъде последен. Не поради невъзможността да се справя с възникнало усложнение, а поради желанието да се измъкна от честите неудачи.
Вариантът, въпреки капитулантския си подход, имаше и една силна страна. Така отнемах възможността на някого си да се възползва от своята власт и да ме посочи с пръст.
Външно бях железен, но нещо отвътре ме прояждаше.
Отначало мисълта да изфуча като камък към земята ме плашеше. Инстинктите си казваха думата. Първия път, втория, десетия… А после постепенно започнах да свиквам. Какво толкова? Двадесетина секунди свободен полет, последван от жестока болка, но за част от секундата. Човек все някога умира… Поне може да го направи красиво. През ума ми минаваше сравнението с орел, който, уцелен от случаен изстрел, прибира криле и… Сравнението лъхаше на сантиментална литература, но представата беше съвсем картинна и истинска.
Постепенно приемах смъртта. Постепенно бях приел смъртта като нелош вариант.
А малко по-късно за пръв път попаднах при моя светец.
Идеята за преминаване в отвъдното не е свързана само със страха. В нея има и някаква своеобразна привлекателност. Явно съм бил навлязъл доста надълбоко в отвъдната територия.
Краката ми, случаят или промисъл някакъв ме бяха завели в катедралата. В ранния летен следобед стоях под огромния купол и се оглеждах. Миришеше на пот, тамян и свещи.
Безцелно се разхождах и се мъчех да подтисна вътрешната си неувереност, която вече бе успяла да придобие формата на мъжка решителност.
Наближавах финалната права. През другата седмица трябваше да изживея вече неизбежното. Бях почти смачкал инстинкта си за самосъхранение.
Тогава застанах пред изображението му. Той ме спря с поглед. И някак си влезе в мен. Усетих доверие в него и се опитах да намеря думите, с които да обоснова решението си.
Опитах се, но не ги намирах. Колкото повече ги търсех, толкова по̀ не ги намирах. Уж безспорно тежащи аргументи плуваха във въздуха като напълнени с водород балони.
Постепенно стигах до прости, но по-плътни истини.
Човек все някога стига до смъртта. Но преди това трябва да усвои едно умение: трябва да съумее да направи от смъртта свой приятел и съюзник, а не свой враг.
Осъзнах — вече бях станал част от система на човешки връзки. Бях се класирал до възможността да търся и губя пътища. Да търся, да опитомявам и да губя приятели. Да обичам и да бъда обичан.
Да се блъскам в един тежък, но с възможности за търсене на смисъл живот. Този живот явно нямаше да бъде живот на удачник. Бях разбрал, че ми липсва късмет за доста неща. Че всичко трябва да си отвоювам, за всичко трябва да се преборя. Че нищо няма да ми падне ей така, отгоре.
Но в мен течеше, блъскаше се и пулсираше напориста кръв. Можех ли да си позволя да я размажа като петно върху тревата?
Стоейки пред земното лице на човека от отвъдния свят, осъзнах и още нещо.
Човек има и едно почти задължително предопределение. Да изживее живота си така, че да стане мост към следващи поколения.
Наистина трябва да направя от смъртта свой приятел. Приятел, който идва навреме, когато трябва.
В самата екзистенциална идея за бягство от отговорност и жизнени неудачи наистина има нещо наркотизиращо, завладяващо. Човек обича да импровизира на тема живот и смърт. Независимо от нивото на интелигентност той инстинктивно усеща връзката между двете. Даже в самия страх от смъртта има някаква сива привлекателност. През време на самия живот в душата му много често нещо умира — поради загуба на приятел, поради липса на вяра, поради срив на идея, в която се е кълнял.
Именно поради загубите покълва и по-скоро интуитивната надежда. Щом в този живот нещо се отправя към другия свят, би трябвало там да бъде намерено. Там би трябвало да бъдат близките ни хора, корените на вярата да бъдат по-жилави и устойчиви, а идеите да се реализират.
Осъзнавам ранимостта на тази философия. Особено ако бъде атакувана с мощните аргументи на материализма. Но духът живее свой живот, който частично, ограничено, е свързан с тялото.
Какво е точно естеството на тази връзка, никой досега не е успял достатъчно убедително да обясни. И това е хубаво.