Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Още докато говорех, мъглата се появи на отсрещната страна на улицата. Поколеба се, сякаш се оглеждаше да ме види, а после, в потвърждение на параноидните ми подозрения, се промъкна отсам и се разстла в градината на Кръмли, угаси коледните светлинки в портокалите и лимоните и тъй задави цветята, че те стиснаха устни.
— Как смее да нахлува тук? — викнах аз.
— Тя не е единствената — отвърна Кръмли.
— Que? Щурия ли е?
— Si, госпожа Гутиерес!
— Да викна ли кантората?
— Si, госпожа Гутиерес.
— Фани се обажда оттатък от верандата!
— Чувам я, госпожа Гутиерес.
Далече, там на оня слънчев остров, където нямаше ни мъгла, ни ръмеж, нито дъжд, нито пък приливи довеждаха необичайни посетители, там беше жилищната сграда и сопраното на Фани бе като зов на сирена.
— Кажи му — чух я да напява, — че имам плоча с нов запис на „Вълшебната флейта“ от Моцарт!
— Тя казва…
— Гласът й е звучен, госпожа Гутиерес. Кажете й, слава на бога, това е нещо ведро.
— Иска да дойдеш я видиш, мъчно й за тебе и моли прошка, казва.
Но за какво, запитах се объркан.
— Казва…
Гласът на Фани литна в топлия прозрачен въздух.
— Кажи му да дойде, но да не ми води никого.
Това бе като удар в диафрагмата. Призраците на забравени сладоледи пролазиха в кръвта ми. Че кога съм й водил някого, учудих се. Кого мисли, че ще й заведа без покана?
И тогава се сетих.
Хавлията, окачена на вратата нощеска. Не я пипай. Канарчета за продан. Не взимай празните кафези. Лъвовата клетка. Не я превозвай по улицата. Лон Чейни. Не го обелвай от сребристия екран и не го скривай в джоба. Недей.
Божичко, Фани, помислих, нима мъглата нахлува и по сушата, към тебе? Дали ще стигне и до твоя дом? Дали дъждът няма да тропне на твоята врата?
Така ревнах на телефона, че Фани трябва да ме е чула на долния етаж.
— Кажете й, госпожа Гутиерес, идвам сам. Сам. Но й кажете, може би идвам. Нямам пари дори за трамваен билет. Може да дойда утре…
— Фани казва, ако дойдеш, тя дава ти пари.
— Хубаво, ама сега джобове празни.
В този миг зърнах пощальона да пресича улицата и да пуща някакъв плик в моята кутия.
— Един момент — креснах и хукнах.
Писмото беше от Ню Йорк, с чек за трийсет долара — за разказа, който тия дни бях продал на „Фантастични истории“, и в него се разказваше за един човек, който се бои от вятъра, дето го преследва из целия свят, чак от Хималаите, а сега разтърсва къщата му нощем, настървен за неговата душа.
Изтърчах обратно до телефона и викнах:
— Ако сваря банката — довечера идвам!
Фани изслуша превода и ми изпя три такта от „Песента на звънчетата“ от „Лакме“, преди преводачката да затвори телефона.
Засилих се към банката.
О, гробовна мъгла, примолих се, не скачай в трамвая преди мен, не тръгвай към Фани.
Ако кеят бе огромен „Титаник“, упътил се да се сблъска с айсберг в нощта, докато пасажерите безгрижно се излягаха по шезлонгите на палубата, някои пък пееше химна „По-близо до тебе, господи“ и завърташе ръчката на взривателя.
Жилищната сграда на ъгъла на „Темпъл“ и „Фигероа“ продължаваше да се носи по талвега на бариото26 — на прозорците висяха завеси, хора и бельо, пералните машини на задните балкони вадеха душата на прането из коридорите миришеше на тако27 и колбаси.
Сама за себе си тя не бе друго, освен един малък Елис Айлънд28, натъпкан с преселници от шестнайсет чужди страни. В събота вечер на последния етаж пируваха с мексикански лакомства, из коридорите се виеше латиноамериканска конга, ала през другите дни на седмицата вратите оставаха затворени и хората лягаха рано, защото работеха из центъра в складове за конфекция, в евтини универсални магазини, в няколкото останали все още в долината предприятия на военната индустрия, или продаваха евтина бижутерия на улица „Оливия“.
Сградата бе изоставена на произвола на съдбата. Собственицата, госпожа О’Брайън, почти не се вестяваше; боеше се от джебчии, трепереше за седемдесет и две годишната си добродетелност. Ако имаше някой, който да отговаря за жилището, това беше Фани Флориана, която тъй сладко умееше да напява нарежданията си от своя оперен балкон на втория етаж, че дори момчетиите от комарджийницата отсреща спираха да се перчат като гълъби и петли, изтичваха навън с билярдни щеки в ръка, махаха й и викаха „Ole!“
На първия етаж заедно с преобладаващите чиканос29 живееха и трима китайци, а на третия — един японец с шестима младежи от град Мексико, и всички те притежаваха един общ, снежнобял костюм, който се редуваха да обличат веднъж седмично. Имаше и няколко португалци, един нощен пазач от Хаити, двама търговци от Филипините и още чиканос. Госпожа Гутиерес с единствения телефон в сградата, и тя беше там, на третия етаж.
26
Барио — квартал с испански говорещо население в САЩ. Б.пр.
27
Тънки хлебни питки, основа за пълнене с месо и др. Б.пр.
28
Остров край Ню Йорк — центърът, където са задържали имигрантите за САЩ с неизяснено положение. Б.пр.
29
Chicanos (исп.) — мексиканци, родени и живеещи в САЩ. Б.пр.