Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И Акага извика, не — изкрещя, не — изграка, и в гласа й се чуваше плач и тържество:
— Чаках го! Чаках го — това мигновение. Защото ти не си Марал — Елен, а ти си Аспа — Кон, и твоето свещено животно е конят. И от коня протича твоята кръв. Чаках този миг, когато ще отблъснеш кръвта и плътта на коня, защото той е твой баща и брат, и ще кажеш: „Не мога!“ Защото не бива да пиеш кръвта и да ядеш плътта на брата си. И нека от този миг нататък името ти бъде не Марал — Елен, а да се наричаш Аспарух — Славата на конете, Конеславния. Нека хилядите коне, които са разорали тази степ, ти дадат силата си, и нека хилядите конници, които са седели на гърбовете им, да ти дадат своята слава. Това казах аз, Акага, и Тангра говори чрез моите уста.
И мъжете оногури, които седяха около трапезата, замръзнаха, сякаш от Акага духаше леден вятър като от ледена планина. И бавно всички отново извърнаха очи от Акага, та погледнаха новия Аспарух. Гледаха го с възхищение и с ужас, защото върху му падна благословията на Тангра. И никой не помисли, че той не заслужава тази благословия, защото любовта на боговете е също така странна и върви по свои пътища, както любовта на хората. И благоволението на бога пада не върху достойния, а върху любимия. Колкото за това, че боговете говорят през устата на Акага, никому и не дойде наум да се усъмни.
Тогава Акага видя, че е направила каквото иска. И се смали, та се стопи — като снежен човек, подронен от слънцето, който изведнъж рухва и се превръща в купчина черен сняг. И тя се стопи край трапезата, та пак стана старата Акага.
Но стореното беше сторено и от тази вечер всички наричаха внука на майка Акага не Марал, ами Аспарух. И дори повечето не знаеха, че на езика на мъртвите конни народи това име ще рече Конеславния.
Дял трети
1.
И говоря, и говоря — говоря денем, говоря нощем — и зная, че винаги има кой да ме слуша. Хората, които слушат моите думи, никога не се обаждат. Те търпеливо чакат в часовете, когато сключвам уста — от умора, от мъка, от отчаяние. Те стоят там в мрака и никога не отварят устата си.
А веднъж поисках да чуя какво съм казал за хан Кубрат — защото забравям дали вече съм казал нещо, или съм искал да го кажа. И тогава чух глас на момиче, което изговаряше словата на стареца Кубрат — той поне в спомените ми винаги е старец. Това беше и странно, и страшно. Кубрат ли беше казал това? Аз ли бях казал това? Думите звучаха тъй непривично из девичите устни, че ставаха и странни, и страшни.
Друг път поисках да чуя какво е казал жрецът на Тангра. Още чувам неговия глас. Тогава заговори дете — жрецът на Тангра говореше жестоки и точни слова с гласа на едно дете. Но мислите бяха на жреца. И той говореше на езика на траките — с думи от чужд език, с друг напев. Но това бяха мислите на жреца.
Никога не питам кой ме слуша — дали са двама души, или са десетима. Не мога да избирам, не мога да чакам. Но зная, че жреците запазват моите думи и винаги от мрака идва една ръка, за да ми помогне да се изправя, и винаги от мрака една ръка ми подава блюдото със сварено жито и рога с кумис.
Докато ослепях, като всички хора очаквах зората, защото с нея идваше и светлината. Сега очаквам нощта, защото само в сънищата си виждам отново светлина. И в сънищата отново проглеждам — млад съм, силен съм. И не само аз съм млад и силен, млади и силни са хората, които са отдавна мъртви и живеят само в моите спомени.
Но днес, когато словата на моето сказание се слеят с душите на днешните хора, мъртвите ще станат безсмъртни, защото мнозина ще ги носят в своите сънища. И ти ще ги видиш в твоите сънища.
2.
Княз Слав се върна от степта, където беше посрещнал слънцето. Прекарал беше дълга нощ без съновидения, макар вечерта да се помоли на Перун да му прати пророчески сън, та да знае какво да стори. Но изглежда, че неговите богове не идваха така далеч в степта. А Терес го нямаше, губеше се из тържището, където слушаше разговорите на хората.
Слънцето беше изгряло, ала върху тревите още тежеше едра сива роса. И на двадесетина крачки пред шатрата на княза седяха навързани двадесетина пленници, пазени от един-единствен болгарски конник. И китките на пленниците — всъщност вече роби — бяха завързани пред гърдите им, а от ръце на ръце минаваше въже, завързано за седлото на конника. Веднага се виждаше, че пленниците са ромеи. Не бяха воини — единият мъж и едната жена носеха богати одежди, а другите бяха роби и щяха да минат от господар на господар. Не бяха пленени отдавна, защото дрехите им пазеха цветовете си, а след дни и нощи път всички дрехи на робите стават сиви от прах и корави от пот и сълзи. И раните на пленниците още кървяха и по лицата им имаше следи от удари, а след дни и нощи път лицата на робите се превръщат в неподвижни маски от вдървен прах и нечистотии. Навярно ги водеха на тържището за роби.