Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
Пътувахме мълчаливо до сградата на Мери Маги, паркирахме близо до поршето й и взехме асансьора до седмия етаж.
Мери Маги отговори на второто почукване. Дъхът й спря, когато ни видя. Отстъпи назад. Обикновено подобна реакция може да се приеме като проява на страх или вина. В този случай обаче това бе нормалната реакция на жените, които застават срещу Рейнджъра. За чест на Мери Маги първоначалното стъписване не бе последвано от изчервяване и заекване. Вниманието й се насочи от Рейнджъра към мен.
— Пак ти — позна ме тя.
Махнах й дружелюбно.
— Какво е станало с окото ти?
— Спор за паркинг.
— Май си загубила спора.
— Видът често лъже — отвърнах.
Е, не и в този случай, но все пак…
— Дечуч обикаляше из града снощи — намеси се Рейнджъра. — Решихме, че може да сте се видели.
— Не.
— Шофираше колата ви, когато стана катастрофата. Блъсна друга кола, а после изчезна.
По изражението на лицето на Мери Маги си личеше, че чува за катастрофата за първи път.
— Очите му са виновни — каза тя. — Не би трябвало да шофира нощем.
Айде бе! Да не говорим за акъла му. Не трябвало да му се позволява въобще да се доближава до пътя. Дъртакът бе абсолютен лунатик.
— Пострада ли някой? — поинтересува се Мери Маги.
Рейнджъра поклати глава.
— Ще ни се обадите, ако го видите, нали? — попитах.
— Разбира се — отговори Мери Маги.
— Няма да ни се обади — казах на Рейнджъра, когато се качихме в асансьора.
Той само ме изгледа.
— Какво? — зяпнах го.
— Търпение.
Вратата на асансьора се отвори в подземния гараж и аз изскочих навън.
— Търпение? Откаченяка и Дуги са изчезнали, а Джойс Бърнхард ми диша във врата. Обикаляме и си говорим с кого ли не, но не научаваме нищо. Не се случва абсолютно нищо и никой не изглежда разтревожен.
— Оставяме съобщения. Оказваме натиск. Ако натиснеш на подходящото място, нещата започват да се разплитат.
— Хммм — изсумтях недоверчиво, убедена, че не сме постигнали нищо.
Рейнджъра отключи колата си с дистанционното.
— Не ми харесва да чувам хъмкане — каза той.
— Тази история с притискането ми звучи малко… неясно.
Бяхме сами в слабо осветения гараж. Само аз и Рейнджъра, и две нива коли и цимент. Идеалното място за гангстерско убийство или за нападение на луд изнасилван.
— Неясно — повтори Рейнджъра.
После ме сграбчи за реверите на якето, придърпа ме към себе си и ме целуна. Езикът му докосна моя и се развълнувах толкова силно, че едва не получих оргазъм. Ръцете му се плъзнаха под якето ми и обгърнаха талията ми. Рейнджъра се притисна плътно към мен. Внезапно всичко друго на света изгуби значение. Мислех само за оргазъм, предизвикан от Рейнджъра. Исках го. Веднага. Майната му на Еди Дечуч. В следващите дни сигурно щеше да се фрасне в някоя подпора на мост и всичко да приключи.
Ами сватбата? — прошепна вътрешният ми глас тихичко.
Млъкни — наредих му безмълвно. — Ще се тревожа за това по-късно.
Ами краката ти? — попита гласчето. — Обръсна ли си краката тази сутрин?
По дяволите! Толкова силно се нуждаех от проклетия оргазъм, че едва дишах, а трябваше да се притеснявам за краката си! В този свят нямаше никаква справедливост. Защо все на мен? Защо аз трябваше да се тревожа за космите по краката си? Защо винаги жените се притесняваха от шибаните косми?
— Туш за Стефани — каза Рейнджъра.
— Ако го направим сега, ще ми помогнеш ли да заловя Дечуч?
— Няма да го правим сега.
— Защо?
— В подземен гараж сме. А докато излезем от него, вече ще си променила решението си.
Присвих очи недоволно.
— И каква точно е идеята ти?
— Идеята ми е, че можеш да скапеш съпротивителната система на човек, ако приложиш подходящия натиск.
— Да не искаш да кажеш, че това е било само демонстрация? Докара ме до това… това състояние, за да ми покажеш идеята си?
Ръцете му още бяха на кръста ми и ме държаха здраво.
— И колко сериозно е това състояние? — попита той.
Ако беше малко по-сериозно, направо щях да избухна.
— Не е прекалено сериозно — отговорих.
— Лъжкиня.
— А колко сериозно е твоето състояние?
— Ужасяващо сериозно.
— Усложняваш ми живота.
Той ми отвори вратата на колата.
— Влизай. Роналд Дечуч е следващият в списъка.
Предната стая на фирмата за асфалтиране беше празна, когато двамата с Рейнджъра влязохме вътре. Млад мъж подаде глава иззад ъгъла и ни попита какво искаме. Отговорихме му, че искаме да поговорим с Роналд. След тридесет секунди Роналд се появи откъм задната част на сградата.