Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Веднага щом момичето изчезна, Адем тръгна да излиза предпазливо от двора. Водачът на кучетата го наблюдаваше съсредоточено и докато Адем минаваше покрай него, изръмжа, при което момчето подскочи уплашено и изпусна сладкиша. Притеснено, погледна пихтията на земята — захар и пръст.
В Истанбул нямаше златни плочи по тротоарите. Нямаше ги никъде по света. Нямаше мечти, които да следваш. Такива неща има само в легендите и в приказките. Истинският свят с истинските хора в него приличаше на захар, примесена с пръст, и на вкус беше горе-долу съшият. Толкова ли не го знаеше тя?
На другия ден Адем отиде на сватбата — нещо, каквото не беше виждал дотогава. Двор, пълен до пръсване с мъже на всякаква възраст, насядали в полукръг; музикант, който блъска и блъска по тъпана, и друг; който свири на кларнет, деца, оставени да тичат без надзор, и жени с полузабулени лица и къносани длани, които наблюдаваха от плоските покриви. Адем забеляза, че несемейните мъже внимават да не поглеждат нагоре, и също се постара да не го прави, като държеше очите си на нивото на хоризонта.
Срещу входа седяха свекърът и тъстът, които не си разменяха и дума. От двете им страни се бяха наредили близките — според ранга и близостта на роднинската връзка. Невестата и младоженецът бяха в средата, така че всеки да ги оглежда на воля. Младоженецът се беше обръснал току-що и често се усмихваше. Беше невъзможно да разбереш как се чувства невестата, защото лицето й беше скрито под лъскаво алено було. От време на време при нея на пръсти отиваше жена, която й носеше нещо за пиене. Двете повдигаха съвсем леко булото, така че невестата да отпие, без да разлива нищо по дрехите си и без да бъде видяна.
Адем смяташе да се спотаи в някой ъгъл, но точно тогава кметът го зърна и викна с цяло гърло, като потупваше по мястото до себе си:
— Гражданчето, ела да седнеш до мен.
Адем се подчини. Седеше развеселен и се наслаждаваше на празненството, докато мъжът до него не извади пищов и не започна да стреля във въздуха. Другите го последваха на мига. Звукът беше оглушителен. Един от куршумите уцели близката къща и остави дупка, а от дъските се посипа прах. От страх да не го застрелят, Адем се огледа и в паниката и вихрушката на хаоса затаи дъх — беше видял момичето, което стоеше на един от плоските покриви и го гледаше ведро и овладяно, сякаш беше единственото спокойно нещо в този свят, който е станал неуправляем.
Веднага щом стрелбата поутихна, Адем се извини, че отива до тоалетната, макар че всъщност искаше да потърси начин да поговори с момичето. Още щом излезе от портата, той я зърна — седеше на кладенеца и правеше съсредоточено огромна кана айран. Кога ли беше слязла от покрива?
— Радвам се да те видя отново — каза Адем.
Тя го изгледа студено.
— За какво изобщо говориш?
На Адем му хрумна, че се преструва, че не го е срещала преди, от скромност и сдържаност, каквито безспорно се изискваха от една млада жена на подобно място. Реши и той се включи в играта.
— Извинявай, не биваше да връхлитам така. Ти, разбира се не ме познаваш. Казвам се Адем. А ти?
— И защо да ти казвам името си? — тросна се тя и устните й се свиха свадливо, а върху дясната й буза се показа трапчинка.
Днес очите й бяха различни, същите, но някак променени, блеснали от снизхождение — или поне така му се стори на Адем. За миг сърцето му се сви при мисълта, че тя му се подиграва. Той се извини и се отдалечи с накривена походка.
След като се облекчи зад един храст и се поуспокои, се върна и видя, че момичето вече го няма при кладенеца. Невестата тръгваше към новия си дом, яхнала кон с цвят на слонова кост — водеше го момче, така че и тя да роди синове. Гривата на животното беше украсена с алени панделки и мъниста против уроки, опашката му беше сплетена. Цяла тумба деца и няколко жени тръгнаха с пляскане и викове след коня, а мъжете сред гостите се приготвиха да седнат на сватбена гощавка. Младежите започнаха да внасят вътре големи кръгли тепсии. Докато вървеше към къщата, Адем долови миризмата на пити и месо. Щом влезе в двора, видя отново момичето. То явно бързаше, носеше току-що проходило разплакано дете.
— Защо ми се сърдиш? — попита той, след като му препречи пътя.
— Моля? Защо да ти се сърдя? — засмя се тя звънливо.
Дори детето в ръцете му сякаш заслуша разговора и изведнъж млъкна.
— Защо тогава не ми каза името си?
Момичето прибра под хлабаво завързаната забрадка един кичур коса и се усмихна.
— Защото не си ме питал. Но понеже го правиш сега, името им е Джамила.