Белия дявол — Синове

Константин слабееше, лицето му доби цвета на пепел, започна да чувства сърцето си, стомахът поемаше все по-малко храна и беше все по-склонен да я изхвърли несмляна. „Трябва да се върна в Скендера?“ — разсеяно мислеше Константин, взрял поглед в огъня, загърнат в одеяло от мечи кожи, затъмнил салона, разпуснал слугите. „Стопят ли се снеговете, тръгвам веднага!“ Беше краят на януари, а жестоките карпатски студове бяха сковали и земята, и реките още в началото на ноември. В околностите върлуваха вълци. Всеки ден слугите разказваха страхотии за налети върху кервани, кошари и села. Чуваха се слухове, че нощем проникват в града, а една неделна сутрин, на връщане от църква, кочияшът му показа стъпките им, оставили ясни следи в пресния сняг. Когато положението стана наистина бедствено, Сигизмунд обяви кръстоносен поход срещу „напастта божия“, но не го поканиха да вземе участие в хайките, въпреки че призоваха всички мъже, годни да носят мускет.

Пролетта се забави толкова, че го свари едва ли не на смъртно легло. Една нощ духна от юг, изви буря, но когато на разсъмване стихна, Константин чу капчуците. Стана от леглото и тътрейки крака, слезе в големия салон, отвори прозорци, капаци и завит в мечо одеяло, дочака сутринта. Беше втори април и петмесечният сняг наистина беше започнал да се топи. Константин излезе на верандата, седна в бамбуковите столове, донесени кой знае откъде, и изчака смъртта на снега. До обяд слънцето стопи половината преспи, до вечерта земята се превърна в кална магма и започнаха наводненията. Константин изгледа отстъплението на зимата, но противно на очакванията, нито апетитът му се повиши, нито сънят му се изчисти от кошмари. Влачеше се като пребит от стая в стая в очакване да спаднат нивата на реките, които трябваше да прекоси на път за Скендера… и тогава видя Алика. Константин седеше на верандата и въртеше пасианса „Кронщайн“, когато каретата на Бердяно счупи ос на площад „Галан“. Това беше по-скоро файтон или каруца, беше правена от местен майстор, открита, рисувана пищно с ярките цветове на Карпатите, постлана с кожи и отрупана с копринени възглавници. На капрата, до кочияша седеше най-красивото момиче, което някога беше виждал, или болният му мозък му играеше поредната си лоша шега. Константин скочи, изпрати слугите да поканят чокоя в „Галан“ и хукна да се преоблече и обръсне. Прескачайки по три стъпала, той се добра до спалнята си, насапуниса лицето, наведе се над легена и започна бързо и сръчно да изтегля бръснача по бузите… Тогава се сети, че стъпалата не са го задъхали и че сплинът е отстъпил мястото си на истинско юношеско вълнение. Когато облечен официално се върна в салона, завари чокоя Бердяно с кафе в ръцете, дъщеря му над чиния с разрязан нар. Когато тя вдигна очи, Константин разбра, че с английската меланхолия е свършено. Алика беше слабо, стройно момиче с надменни тъмносини, дори виолетови очи, с тънък нос, плътни капризни устни и чувствена трапчинка в брадичката. Над очите й и от средата на хлътналите бузи до раменете се спускаха тъмночервени коси, тежки и богати, през които минаваше светлина и ги превръщаше в пламък.