Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Да заповяда… И дай козя пастърма! Ако воеводата пие вино, и вино!
Лошан воевода беше нисък, червендалест мъж с арнаутски фес и с очи, които шареха навсякъде. Марс го видя да излиза от тъмната паст на хана, но докато не седна при него, не повярва, че именно за неговата глава валията Юмер бей е обявил сто лири награда. Лошан се отпусна до него, намести допотопните си пищови да не го бодат в корема и обърна малките си свински очи към небето.
— Помози бог, княз ефенди. Благодаря за поканата. Манол ханджията казва, че разбираш езика ни?
— Да — Марс видя, че от хана излизат още мъже, че се пръсват на ветрило, но ги дочака да се изпокрият, преди да продължи: — Ще пиеш ли чаша вино, войвода?
Хайдутинът кимна и свали феса.
— Ти видя моите момчета, княже. Не че ти нямам вяра, такъв ми е адетът!
Марс кимна, наля чашите, отхапа парче пастърма и се приготви да слуша.
— Битоля е малък град, княже… Има-няма, пет хиляди къщи. Дойде ли нов човек, до вечерта всички знаят, а княз? От Самуилово време по тези земи княз не е минавал!
— Пътувам за Солун, войвода. Утре изгрева ще ме завари на седлото.
Лошан не обърна внимание на тези думи.
— Едно наше момче е писар при валията… Когато ти донесли тескерето в конака, нашият прочел името на княз Марс Авалов… Греша ли?
— Не — Марс чувстваше обсадата на Лошан като испанска скоба около главата си. Инстинктът му диктуваше да пререже гърлото на войводата и да се хвърли в тревата, любопитството — да остане и да отговаря на въпросите му.
— Не искам да ти надничам в душата, княже — продължи Лошан. — В душата се гледа през рана.
Войводата се облегна на стола и кимна уж незабележимо, но Марс, прекарал живота си в дебнене, видя и чу „отпускането“ на неговите хора в храстите. Той обаче беше много далеч от отпускането, напротив, беше стегнат като хусарски колан и възбуден като глухар по любовно време. „За първи път някой търсеше Авалов в него, а какво друго беше очаквал, ако не това?“
— Княже — продължи Лошан, — там, у нивите, лежат моите хора. Те са там не да нападнат тебе, а да пазят войводата си!
Напрягащ се да разбере всяка дума, съсредоточен и намръщен, Марс изглеждаше надменен и недостъпен като планински козел, но нямаше представа нито от вида си, нито какъв смут поражда в бедната глава на хайдутина.
— Някога, княже, по тия места шеташе един мъж. Вангел Аваля му викаха. Отдавна беше, аз бях момче голишар, а той Белия дявол. Тъй му викаха рязаните, да им опустее семето… Та си мисля, княже, той Аваля, ти — Авалов… Той тръгна от Битоля, ти в Битоля идваш… Има пръст божий в тази работа?
— Да, войвода — глухо произнесе Марс. — Аз съм третият син на Вангел Аваля!
Лошан изсвири с пръсти и на масата се струпаха бабаитите му. Марс обаче гледаше очите му, а в тях имаше сълзи, възторг, нещо, напомнящо религиозния транс, и знаеше, че в този миг и сред тези хора е в пълна безопасност.
— Той е, керата! — Лошан грабна ръката му, целуна я, опря я у потното си чело. — Хайде, чоджум, поклонете се на княз Авалов… Негова милост е най-младият син на Белия дявол.
8
Срещайки Алика, Константин разбра, че е срещнал съдбата. От няколко месеца беше в меланхолия и вече беше престанал да вярва, че ще излезе от това състояние. Местеше се от „Галан“ в Скендера и обратно, седеше с часове, загледан в една точка, по цял ден ходеше сънлив, а в леглото сън не го ловеше.
В Скендера опитваше да раздвижи тялото си с езда и лов, но след като застреля гончето на Влаха, закачи мускета в оръжейната и повече не излезе на полето. Пълните с укор очи на майка му го следяха в гръб из двора и стаите на къщата, но те само задълбочаваха бездната на пълното му безразличие. Годините в Лондон бяха започнали да му изглеждат случили се с друго лице, или като разказ, изслушан разсеяно, затова и излинял в съзнанието… Та там нямаше никой, дори Спайдер беше доплувал до Континента. Преподобният Оли изби Чарлс и рицарите му и сега на острова царяха суровите лютерански закони. Англия беше престанала да съществува, поне тази, която познаваше.
Преди да попадне под ударите на апатия, Константин беше решил да поеме в свои ръце делата на фамилията. Изчете преписките между Авалов и банка „Братя Бернщайн“, говори последователно със Сокон Мехия, Лазар, Влаха, дори със Стефан Котленеца, отиде да инспектира лично силозите в Исмаил, Галац, прегледа ремонта на корвета и кейовете, пребоядиса „Галан“, построи тухлени навеси за каретите, конюшня и допълнителна пристройка за прислугата, но после започна зимата и нещо се скъса в него. Падна дълбок сняг, пътищата изчезнаха и той остана в Яш. Ставаше сутрин, ходеше из стаите, обядваше сам, лягаше да спи, после четеше до вечерта, когато отново сядаше сам на масата и започваше да се рови в спомените си, после се домъкваше до леглото и потъваше в нервен, пълен с видения сън… И това ден след ден, седмици, месеци… Сънят ставаше все по-истеричен, апетитът намаляваше, докато съвсем изчезна, отвращението от книгите се засили дотолкова, че като видеше написани думи, получаваше позиви за повръщане. „Аз се разболявам!“ Тялото му обаче беше здраво, ръцете силни, краката сухи и издръжливи. Започна да излиза на дълги разходки до посиняване от студ, до пълно вкочанясване, но когато, застанал пред дъбовия огън в салона, чувстваше студа да излиза с кучешки тръпки, меланхолията отново го затискаше с безобидното си отчаяние. „Аз съм болен!“