Белия дявол — Синове

— Не искам да говоря… — ръмжеше Марс, загледан в широкия, отпуснат гръб на грузинеца.

— Напротив, трябва да говорим! Ти ме ревнуваш от ротмистър Дръган!

— Не, но ще го убия!

— Защо?

— Защото те гледа…

Бриджит се отпусна в стола. Лицето й изразяваше неприкрит яд, макар че вода Мехия и ротмистърът бяха твърде близо, за да ри разреши волен израз на чувствата.

— Марс, погледни ме в очите. Коя съм аз? Аз съм господарката на чокоята Кобадин! А ти кой си? Ти си един от моите гости, който мога да изпъдя, когато поискам! Така ли е?

— Да.

— Тогава запомни добре, видиш ли жребеца на ротмистъра на коневръза, ти нямаш работа тук! И не само за него се отнася това… Ще направим така, видиш ли на моя прозорец саксия с гардения, значи те чакам… Няма ли го цветето, не се мяркай пред очите ми… А сега иди да кажеш довиждане и си върви! Веднага, Марс, това е заповед!

Марс се подчини и пое обратния път по-объркан от всякога. „Защо се отнася с мен като с куче? Нали искаше да ходя всеки ден? Нали ме обича? Или само си говори… Не!“ — Марс тръсна глава вироглаво. „Няма да стъпя в Кобадин, докато не изпрати да ме търсят!“

Занизаха се два безкрайни летни месеца. На два пъти Сокон идва при едноръкия, но се затваряха в подземието на пиене и приказки (нито веднъж не го повикаха), а на тръгване Сокон се задоволяваше да му се усмихне за поздрав, преди да смушка аления си германски кон на север по татарбунарския път. „Бриджит няма да ме повика!“ — откри Марс в началото на септември. Тогава той тръгна. Извървя разстоянието бавно. Нещо го спираше, задържаше, разтягаше крачката му, избираше му по-дългите пътеки, но беше тръгнал и стигна. Господарите ги нямаше, Горам рисуваше къщата през стволовете на кленовете и ударен от скуката, с удоволствие би прекарал няколко часа с него.

— Няма ги — каза той. — Баща ми пътува из Украйна, а Бриджит излезе на кон. Още бях в леглото.

Марс изтръпна. Той единствен знаеше, че майка му мрази конете, че се бои от тях и че единствено похотта е в състояние да я сближи временно с арабската кобила, която Сокон купи за нея от Лазар.

Когато успя да се откопчи от словоохотливия Горам, Марс влезе в леса, избра най-високия клен, качи се на върха му и огледа околността. Тук-там някой пастир пасеше говеда, във върбалака край реката се беше настанил цигански катун, но конник никъде не се виждаше. Марс се настани удобно и зачака. Едва по обяд Бриджит се появи на гърба на кобилата. Излязоха от сянката на речните дървета, прегазиха угарта, издраскаха на пътя и имитирайки, че се връщат от града, тръгнаха към Кобадин. На другата сутрин, гладен и недоспал, Марс седеше скрит в короната на единствения дъб, растящ край реката. Бриджит се зададе около втора закуска, отби се от пътя и тръгна към реката. Кобилата мина под него, уверено намери брод в реката, а когато излезе на левия бряг, Бриджит прехвърли крака си, седна по мъжки и на кариер се понесе към морето… Марс тръгна по следите й. Не бързаше. Беше сигурен, че ще я открие, но вътрешното му чувство се страхуваше от тази среща и като че ли се стремеше всячески да я отложи. Два-три часа по-късно отново чу чаткане на копита и едва успя да се укрие в тревата. Бриджит прелетя покрай него и се загуби сред дърветата. На третата сутрин Марс знаеше къде да я чака. Първи на срещата дойде Петро Дръган. Марс го видя отдалече да галопира по пясъчната ивица на морето и вече знаеше всичко. „Няма да остана!“ — трескаво мислеше той, но колкото повече приближаваше ротмистърът, толкова по-сигурен беше, че ще изгледа всичко, което предстои да се случи между него и французойката. Дръган върза конят си, свали от седлото походно одеяло, широко и дебело като кече, съблече се гол и отиде да се изкъпе в морето…