Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Когато разбереш, кажи и на мен — София дояде обяда си, кимна вяло и се прибра в стаята си.
Алика продължаваше да трепери.
— Влаха го е убил по нейна заповед… А ти, ти си й казал, че Богдан е мой любовник!
Тогава Константин нанесе един от малкото си аристократични удари.
— Държите се като слугиня, княгиня Авалова! — каза той, стана от масата и излезе от салона.
Алика никога повече не отвори дума за злополучния коняр, изглеждаше забравила за него, но изпитваше страх от майка му и направи всичко възможно да гостуват в Скендера колкото се може по-рядко, а когато се роди Вангел и се почувства господарката, родила наследник на князете Авалови, започна да отказва брутално.
— Скендера? Не, там са онези убийци, майка ти и Влаха! В Скендера всички са убийци!
Константин престана да настоява за среща между майка си и жена си, София също не изпитваше кой знае какви чувства към снаха си, но искаше да участва в отглеждането на Вангел и той знаеше, че един ден ще сложи ръка на сина му. Това, което не знаеше, беше кога, как и с цената на чия кръв! „Алика не е в безопасност!“ — мислеше Константин, загледан в студеното, започнало да съхне лице на майка си… Тогава все още обичаше лудо теменугооката си съпруга, но сега, в нощта преди аудиенцията си с великия везир Ахмед Кюпрюлю паша, когато мозъкът му прехвърляше спомени в хаотичен безпорядък, той започваше да разбира старата си майка и това, което някога наричаше „жажда за кърваво отмъщение“, сега, загледан в тихите води на Мармара, започваше да му изглежда като титанична война за спасение на рода, за защита на неопетненото му име, за заздравяване на корена, заплашен от изтръгване след смъртта на баща му. Константин беше видял зло от близки хора… от брат си, от жена си, но никога от старата си, своенравна и горда майка.
Надвесен над морето, старият византийски балкон на хана му позволяваше да види и Долма Бахче, двореца на султана, и по-нататък в мрака очертанията на Кюпрюлю кьошк, в сянката на Румели Хисар, където първият велможа на Империята щеше да го приеме утре. „И аз ще му кажа, майко, ти си велик мъж, бъди великодушен с едно дете, чиято единствена вина е, че се е родил внук на враг на Империята… А империите, паша, с деца не воюват!“
„Колкото по-невзрачен е един мъж на властта, толкова по-великолепни са салтанатите му!“ — казваше София. Застанал до престарелия патриарх, Константин се мъчеше да сметне през колко портала минаха, колко чифта криви алебарди се разтвориха пред тях, колко разноцветни салона прекосиха, за да стигнат до изумруденозеления сарай, който служеше за канцелария на втория мъж в Отоманската империя. Всичко в този дворец имаше една-единствена, макар и прозрачна цел — да унижи с великолепието си, да смаже под товара на богатството си и просители, и чужди владетели, дръзнали да посягат към тлъстата шия на Ахмед Падишах ин Аллах. Отсреща на миндера седеше третият Кюпрюлю, мъж на неговите години, с огромна глава и дребно, крехко тяло, което избягваше да показва в цял ръст дори на царедворците си. Везирът беше сменил на поста „велик везир“ болнавия си баща, докато Висарион водеше кервана от Солун до Истанбул. „Това е боже знамение!“ — помисли Константин, когато новината стигна до тях, но сега, застанал срещу миндера на великите везири, сърцето му се изпълни с лоши предчувствия. „Великата душа може да се крие само във велико тяло! На какъв жест е способна тръстиката и може ли тя да отмени заповедта на дъба?“
— Папас ефенди — обади се слаб, треперещ, звучащ горчиво глас. — Щом на вашата възраст сте били път до престолния град, сигурно голяма мъка тежи на сърцето ви?
Мустафа Кюпрюлю не ги покани да седнат, не им направи знак да приближат, не стана да ги посрещне. Застанал зад господаря си, Марин капитан тихо и бързо превеждаше. Висарион се поклони, непочтително според представите на турското раболепие, вдигна бялата си глава и заговори.
— Ваше превъзходителство, нека ми бъде позволено от цялата християнска общност в Империята и от мое име, като глава на църквата й, да ви пожелая дълъг живот, мъдри решения и вечна слава на везирския диван за ваша гордост и за гордост на славния род Кюпрюлю!
— Благодаря, папас ефенди — сухо отговори велможата, загледан в Константин с малките си зеленикави очи. — Кой е младият господин?
— Българин, ваше превъзходителство, от Буджак. Мъката му е голяма. Синът му е взет в ортите на ичогланите. Дошъл е да моли с кръв на сърце и чело на земята да пуснете момчето. Готов е да плати със злато и с клетва за вярност към Ахмед султан, господ да рои дните му.