Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Когато Марс й обърна гръб, Бриджит полудя. Ако преди година беше склонна да прекърши страха си от коня, за да го види, днес беше готова да лети. Осъзнал личността си и заживял с нейната значимост, незаконороденият син на Белия дявол беше готов да изстрада вечно подлютения си нагон, вместо да преглътне обидите, които тази жена му нанесе. „Марс Шкодер би могъл да прости, княз Марс Авалов — никога!“ Бриджит започна да го дебне в храстите, да го причаква по пътя между Килия и Кобадин, да изниква зад скалите на носа Свети Спас, където Марс се гмуркаше да търси костите на баща си.
— Марс? — провикна се Бриджит една сутрин, когато се убеди, че младият скитник ще я подмине. — Исус е простил дори на Мария Магдалена?
— Той е бил син на бога — глухо отговори копелето, — аз — на Белия дявол!
Битоля? В тази дупка ли се беше родил Великия дон де мар? И в нея ли беше отраснал? Седнал пред хана под сянката на тънка смокиня, Марс отпиваше горчиво кафе, изплакваше устата си със студена вода и гледаше зелените склонове на Пелистера, под която се виеше онзи път през Охрид за Солун, извел преди половин век Белия дявол на брега на Егейско море, а оттам и към великата му съдба. Когато Ром отдъхнеше от дългия преход до Битоля, Марс щеше да продължи по следите на баща си. Никой и нищо не можеше да го задържи в този град на абаджии и млекари, на турски хареми и на евреи лихвари, с мирис на халва и тор, задрямал под сенките на хилядите си тополи, строени като гвардейци по прашните, криволичещи улички, пълзящи надолу към реката, зад която зеленееха дървените постройки на еничарския джамаат. „Една река, която мога да прескоча без засилване, дели смълчания, ужасен град от дивия, весел и непредизвикан гняв на дьонметата, които лежат голи по брега и чакат разрешението на агата да бастисат бездушната рая, чиято единствена вина беше съществуването й!“ От възвишението, на което беше построен Пелистер хан, Марс виждаше и тревогата на Битоля, и кръвожадното нетърпение, с което „пазителите й“ се готвеха да я унищожат. „Каква ирония, по дяволите — мислеше той. — Един ден внукът на Белия дявол ще всява същия ужас на жени, деца и старци… Ще бъде чакал вместо лъв, лайно вместо легенда и един ден ще умре от проказа вместо от нож, в смърдящо легло вместо на полето на славата!“
— Не, това не бива да се допуска! — Марс не чу гласа си, но когато ханджията го попита:
— Казахте ли нещо, ефендилер? — разбра, че е започнал да си говори сам, като лудия Йон от Килия.
— Не, благодаря, ханджи…
Марс скиташе вече близо година из Империята и ако говореше с грешки български и турски, отдавна ги разбираше достатъчно, та никой да не може да му представи една мисъл за друга.
— Господин княз — ханджията сниши гласа си. — Един човек моли да седне на софрата ти?
— Кой е той?
— Българин… от едно село в планината. Цапари се казва селото.
— Какво иска?
— Не знам, княз ефенди… Лошан воевода говори малко.
Марс се огледа, но никой, който би могъл да бъде хайдушки главатар, не се виждаше наоколо.