Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Тогава се появи и Бриджит…
През зимата Полския сейм започна война с ордите на хан Герей и Сигизмунд за втори път прати войската си на помощ на могъщия си племенник Стефан Батори и на неговия съюзник руския цар Михаил I Романов. Войната беше победоносна за христовото войнство, но в нея загина ротмистър Дръган и двадесетина гвардейци от Татарбунарския гарнизон. Марс отиде на погребението, сигурен, че ще срещне Бриджит, но освен попа и гробарите той беше единственият, който изпрати ротмистъра до вечното му убежище. Беше краят на февруари, сухо, студено, но слънчево. Марс яхна Ром и го пришпори по пъртината към Кобадин. Нямаше намерение да се отбива при французойката, просто единственото шосе, по което жребецът можеше да развие скорост и да го стопли, беше пътят към нея… Когато се появяха керемидите на чокоята, Марс щеше да отбие на югоизток, да пресече Буджак и да се върне в Килия.
— Шкодер? — Сокон Мехия беше подал бялата си глава от каретата и сияйната му усмивка грееше по-весело от бледото зимно слънце. — Къде си тръгнал, момко? При нас, нали?
— Не, вода… — Марс неволно смъкна калпака си. — Пътувам за Килия.
— Така не може, момче! Синът на моя брат Лазар Шкодер се готви да мине покрай имението ми, без да се отбие при стария Сокон? Имаш ли представа какво вино пием в Кобадин? Слизай от коня! Днес си мой гост!
„Съдба! — помисли Марс, потискайки възбудата си. Хермес ми помага да използвам по-висшия принцип на гостоприемството пред нисшия претекст на порока!“
Марс слезе от Ром и влезе в каретата. Когато пристигнаха в Кобадин, още нямаше пладне, но успя да остане насаме с домакинята едва надвечер, когато вода Мехия се извини, че чувства виното, и отиде да си легне.
— Отдавна не си идвал, Марс? — с укор каза французойката. — Знаеш какво искам да кажа!
— Бях в Татарбунари… Случих се на погребението на Петро Дръган.
— Да, чух… Горкият! Ти защо не беше с войската?
— Княз Батори няма доверие на чужденци — Марс се усмихна презрително. — Представяш ли си, на полско-молдавската войска са й трябвали три месеца, за да намери пътя за Бахчисарай… Когато все пак го открили, градът бил в пламъци. Жертвите са паднали по обратния път.
— Мародерство? — разсеяно попита тя.
— По-скоро кръчмарски свади — Марс облече кожуха си и се върна пред камината. — Обещала си ми „Кабалионът“!
— Тази книга може да бъде пагубна за тебе!
— Не — Марс я погледна. Беше надживял страстта си към нея, а това правеше очите му кротки и хладни. — Аз няма да търся философския камък, трябва да намеря отговорите на някои въпроси.
— Какви въпроси?
— Мои! — гласът му издрънча метално. — Мъжки въпроси.
Французойката изведнъж се изправи и подпря гръб на горещите кахлени тухли.
— За къде бързаш, Марс? Ела в банята. Сокон ще спи до разсъмване.
Марс поклати глава.
— Не, Бриджит, много е мерзко, за да бъде достатъчно удовлетворяващо!
Бриджит зяпна втрещена.
— Започнал си да говориш като… Белия дявол?
— Откога знаеш, че съм негов син?
Трябваше й много време, преди да събере сили за отговор.
— Винаги съм го знаела, Марс… Аз знаех всичко за него.
Тази година пролетта дойде късно, но беше първата спокойна пролет от много години. Кромуел беше обезглавил Чарлс и управляваше с църковни декрети. Континентална Европа, изтощена от Тридесетгодишната война, прибра войските си зад крепостните стени, селяните се вдигнаха, избиха мародерските шайки и се заеха да обработват земята, а на изток, край Понт, изведнъж се почувства вакуумът на междуцарствието. Отомания воюваше за Крит на „синьо дъно“, за Босна с Хабсбургите, за Арарат с арменците, за лазкия бряг с Грузия. Русия и полското кралство се хванаха гуша за гуша за сечта, а Швеция и германските княжества взираха уплашени очи на юг. В Тюйлери властвуваше суетният, богат и могъщ Людвик XIV, който не криеше желанието си да се превърне в хегемон на Европа и да обеси самозабравилия се еретик от Острова, който беше дръзнал да детронира и декапитира братовчед му Чарлс I Стюард. В Париж се събираше оцелялата английска аристокрация, въоръжаваше се под флага на Чарлс II, и всеки момент щеше да потегли или по море към острова, или по суша към Германия, Швеция или бог знае къде. Там някъде сред британското войнство беше и малкият син на Вангел и София, княз Филип Авалов, а големият син Константин беше довел в Скендера жена си Алика и малкия им син Вангел… „Колко различна може да бъде съдбата на двама братя? — мислеше Марс, потънал в папратите край Скендера. — И Фортуна е курва!“ Веднъж, възхитен от красотата на Алика, той би искал да бъде на мястото на Константин, друг път, отегчен от мъртвешката тишина на Скендера, бурният живот на Филип му се струваше непостижим… „Аз нямам мнение!“ — укоряваше се той, но с появяването на Клод Ньобур тези колебания му станаха понятни. „Всяко нещо е двойно — казваше Хермес в принципа на полярността. — Всяко нещо има два полюса и своята противоположност.“ Мечтите също!