Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Тя затвори очи и стисна устни, за да не простене.
— Скъпа, недей! Не виждаш ли, че съм го приел?
Но не е той, мислеше си тя, и аз не мога да ти кажа истината, защото това е човек, който може никога да не я чуе от мен и никога да не бъде мой.
— Франсиско, аз наистина те обичах — каза тя и задържа дъха си, шокирана, осъзнавайки едновременно, че не беше имала намерение да го казва и че не това е времето, което искаше да използва.
— Но това все още е така — спокойно и усмихнато каза той.
— Ти още ме обичаш, въпреки че има едно конкретно изражение на любовта, което винаги ще чувстваш и искаш, но няма да ми даваш повече. Аз съм все още онова, което бях, и ти винаги ще го виждаш, винаги ще ми отговаряш по същия начин, въпреки че сега обичаш друг мъж. Без значение какво чувстваш към него, това няма да промени онова, което чувстваш към мен, и няма да е предателство към нито един от двамата, защото идва от един и същи корен, това е същото заплащане за същите ценности. Каквото и да стане в бъдеще, ние винаги ще бъдем един за друг каквото сме били, защото ти винаги ще ме обичаш.
— Франсиско — прошепна тя, — нима знаеш това?
— Разбира се. Не схващаш ли вече? Дагни, всички форми на щастие са едно, всяко желание е подтиквано от все същия двигател — от нашата любов към една — единствена ценност, към най-високия потенциал на собственото ни съществуване, и всяко достижение е неин израз. Огледай се. Виждаш ли колко много възможности имаме тук, на земя без пречки? Виждаш ли колко много неща съм свободен да направя, да изпитам, да постигна? Виждаш ли, че всичко тук е част от онова, което ти си за мен, както аз съм част от него за теб? И ако те видя да се смееш с възхита пред нова пещ за мед, която аз съм построил, това ще бъде друга форма на чувството, което изпитах, докато лежах в леглото до теб. Дали ще искам да спя с теб? Отчаяно. Дали ще завиждам на мъжа, който го прави? Несъмнено. Но какво значение има това? Стига ми, че си тук, че те обичам и че си жива.
Тя сведе очи, лицето й беше строго, задържа главата си наведена, като в знак на почит, и каза бавно, сякаш изпълняваше тържествено обещание:
— Ще ми простиш ли?
Той като че се сепна, после си спомни, разсмя се весело и отговори:
— Още не. Няма нищо за прощаване, но ще ти простя, когато се присъединиш към нас.
Той се изправи, вдигна и нея на крака, а когато ръцете му я обгърнаха, целувката им беше обобщение на цялото им минало, негов край и знак, че са го приели напълно. Голт се извърна към тях от другия край на всекидневната, когато излязоха. Стоеше до един прозорец и гледаше долината — и тя беше уверена, че е стоял там през цялото време. Видя очите му да изучават лицата им с поглед, който се местеше от единия към другия. Лицето му се отпусна леко, когато видя промяната в това на Франсиско, който попита с усмивка:
— Защо си ме зяпнал?
— Знаеш ли как изглеждаше, когато влезе?
— Така ли? Не бях спал три нощи, за това. Джон, ще ме поканиш ли на вечеря? Искам да знам как тоя твой стачкоизменник е стигнал тук, но мисля, че мога да рухна и да захъркам в средата на някое изречение, макар в момента да се чувствам така, сякаш никога няма да спя пак. Така че си мисля, че е по-добре да си ида у дома и да остана там до довечера.
Голт го наблюдаваше с лека усмивка.
— Нямаше ли да тръгваш след час?
— Какво? Не… — меко каза той след миг учудване. — Не! — триумфално се засмя след това. — Вече не трябва! Вярно, не бях ти казал какво има, нали? Търсех Дагни. Търсех… останките от самолета й. Казаха, че е изчезнала при катастрофа в Скалистите планини.
— Разбирам — спокойно каза Голт.
— Помислих си какво ли не, с изключение на това, че ще реши да се разбие в Дерето на Голт — доволен каза Франсиско. В гласа му звучеше онова радостно облекчение, което почти придава приятен вкус на ужаса от миналото, след като го побеждава чрез настоящето. — Продължавах да летя в района между Афтън, Юта и Уинстън, Колорадо, над всеки връх, над всеки процеп, над всяка останка от кола в овразите под мен, и всеки път, когато видех някоя, аз… — той спря, беше почти като тръпка. — А нощем излизахме пеша — спасителните екипи от железопътната компания в Уинстън, катерехме се насам-натам, без посока, без план, само напред, докато не се съмнеше, и… — Той потръпна, опитвайки се да го потисне и да се усмихне. — Не бих го пожелал и на най-лошия си…
Спря рязко, усмивката му изчезна и мъгляво отражение на израза, който бе носил в продължение на три дни, се върна на лицето му — като при внезапния спомен на гледка, която беше забравил. След дълго мълчание той се обърна към Голт.