Житията на светците

Тук песента внезапно свърши. Надигна се оглушителна смесица от викове, свиркания и ръкопляскания. Десетки шапки полетяха във въздуха. Но в суматохата само няколко души от публиката изкрещяха за повторение на песента, сякаш повечето от танцьорите вече бяха забравили за оркестъра и се задоволяваха само да крещят на воля. Или пък бяха подразнени от новостите в пеенето, които им бе предложил оркестърът. Марио и Мария се готвеха да сведат глави в последния за вечерта поклон, преди да се оттеглят от подиума с техните широки, но леко пресилени усмивки. Всъщност имаха вид на хора, предусещащи някаква надвиснала заплаха.

След миг, макар хорът още да не бе слязъл от подиума, защото не бяха заглъхнали последните овации, машината в автобуса на оркестъра изведнъж замлъкна и площадът потъна в мрак. Шумът на тълпата й започна да стихва. Майка ми и аз още бяхме в средата на площада, ала във внезапно падналия мрак силуетите на останалите хора вече едва се различаваха, сякаш бяхме останали сами. Дори гласовете им ми се струваха като принадлежащи на някакви призраци. Последва една не много силна експлозия и небето над долината се озари от цветни светлини — проблеснаха зелени, бели и червени искри. Вече бе станало полунощ и последните фойерверки започнаха. Дори и Мадоната можеше да ги гледа от нишата в своя малък параклис.