Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Немците, повече от дузина, слизат от автомобилите си. Ботушите им блестят, униформите им са спретнати. Двама държат карамфили; един води куче зайчар на повод. Неколцина оглеждат, зяпнали, фасадата на замъка.
От задната врата на мерцедеса изскача нисък мъж в униформа на пехотен капитан и изтупва невидима прашинка от ръкава на куртката си. Разменя няколко думи с мършав адютант, който превежда казаното на кмета. Кметът кима. После ниският мъж изчезва, погълнат от огромните врати на замъка. Минути по-късно адютантът отваря жалузите на един прозорец на горния етаж и оглежда за миг покривите на града, преди да развие тежък пурпурен флаг и да го закачи на перваза на прозореца.
Jungmänner*
Замъкът е като от картинка: осем или девет каменни постройки, сгушени под хълмове, ръждивокафяви покриви, тесни прозорци, кули и шпилове, трева, прорасла между керемидите. Красива малка река се вие през полетата за спортни занимания. И през най-ясните дни в Цолферайн Вернер не е дишал въздух, тъй чист и неосквернен от изпарения.
Еднорък старшина войнствено изрежда правила със скоростта на картечница.
— Това е парадната ви униформа, това — строевата, това — спортната. Тиранти — кръстосани на гърба, отпред успоредни. Ръкави — навити до лакътя. Всеки ще ходи с нож; ножницата — отдясно на колана. Вдигаш ръка, ако искаш нещо. Винаги в строй по десет. Никакви книги, никакви цигари, никаква храна, никакви лични вещи, нищо в шкафчетата, освен униформа, ботуши, нож и вакса. Никакви разговори след загасяне на осветлението. Писма до дома — само в сряда. Край на слабостта, малодушието и колебанието. Трябва да сте като водопад, залп от куршуми — литнали в една посока, с една скорост и към една цел. Край на удобствата; вашият ръководен принцип ще се нарича „дълг“. Ще живеете в служба на нацията и Отечеството. Ясно ли е?
— Тъй вярно! — изкрещяват момчетата.
Четиристотин на брой, с триста инструктори и петдесет души допълнителен персонал: подофицери, готвачи, чистачи и градинари. Някои от кадетите са едва деветгодишни. Най-големите са на седемнайсет. Готически лица, остри носове, вирнати брадички. Сини очи без изключение.
Вернер спи в мъничко спално помещение със седмина други четиринайсетгодишни. На горното легло е Фредерик: крехко момче, слабо като тръстика, с млечнобяла кожа. И той като Вернер е новобранец. От Берлин, баща му е секретар на посланик. Вернер почтително го изслушва, сякаш дири особен смисъл в думите му. Двамата с Фредерик се хранят за първи път, в колосаните си нови униформи, на дълга дървена маса в мензата. Някои от момчетата си шушукат, други седят сами, трети лапат като невидели. Снопове златна светлина струят през три сводести прозореца. Фредерик размахва пръсти и пита:
— Обичаш ли птиците?
— Да, разбира се.
— Чувал ли си за качулатите гарвани?
Вернер клати глава.
— Те са по-умни от повечето бозайници. Дори маймуните. Виждал съм ги да слагат ядки на пътя, за да ги счупят автомобилите. Вернер, да знаеш, двамата с тебе ще станем добри приятели.
Във всяка учебна стая ги гледа мрачно портрет на фюрера. Седят на дървени пейки без облегалки, на дървени маси, изподраскани от безброй отегчени предшественици — оръженосци, монаси, наборници, кадети. Първия ден Вернер минава край открехнатата врата на една лаборатория и зърва помещение с големината на бакалията в Цолферайн, с чисто нови мивки и остъклени шкафове с проблясващи в тях бехерови чаши, разграфени цилиндри, везни и горелки. С мъка се отлепя от гледката.
На втория ден един изветрял френолог изнася лекция пред всички курсисти от школата. Осветлението в мензата угасва, забръмчава прожекционен апарат и върху стената изгрява пълна с кръгове диаграма. Възрастният мъж стои под прожекционния екран и се разхожда с върха на показалката из окръжностите.
— Белите кръгове представляват чистата немска кръв. Кръговете с черно означават примес от чужда кръв. Обърнете внимание на втора група, номер пет. — Лекторът почуква екрана с показалката и той се набръчква. — Бракът между чист ариец и една четвърт еврейка е все още приемлив, нали виждате?
Половин час по-късно Вернер и Фредерик четат Гьоте по литература. После намагнетизират игли по време на лабораторно упражнение. Старшината чете програми с византийска засуканост: понеделник — механика, политическа история, расови науки. Вторник — езда, ориентиране, военна история. Всеки, дори и деветгодишните, ще се учи да чисти, разглобява и стреля с пушка „Маузер“.