Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Но не преди това.

Джими знаеше от първа ръка какво се случва с хората, които не притежават нищо и се женят по любов. Майка му беше престъпила волята на заможния си баща, за да се омъжи за бащата на Джими, и известно време двамата били блажено щастливи. Но това не продължило дълго. Джими още помнеше объркването си, когато се беше събудил и бе установил, че майка му ги е напуснала. "Просто изчезнала", чуваше да си шушукат хората по улиците и си спомни за представлението на фокусника, което бяха гледали заедно предишната седмица. Дивеше се и си представяше как изчезва майка му, как топлата плът на тялото ѝ се разпада на частици пред очите му. Ако някой беше способен на такова вълшебство, това беше майка му, така заключи Джими.

И както става с много от големите проблеми, връстниците му показаха светлината, преди някой мил възрастен да се досети да стори същото. Майката на малкия Джими Меткалф беше бегълка, беше забегнала с някакъв богаташ и беше оставила горкия Джими без трошица. Джими отнесе новината вкъщи от училищния двор, но баща му не каза почти нищо по въпроса — отслабнал и измъчен, започна да се заседява дълго на прозореца уж в очакване на пощальона и на важно делово писмо. Само потупа Джими по ръката и го уверяваше, че ще се оправят, че двамата ще изплуват, че все още могат да разчитат един на друг. Джими се дразнеше на начина, по който баща му говореше тези неща, сякаш за да убеди себе си, а не сина си.

Джими облегна чело на прозореца на влака и са загледа как релсите прелитат отдолу. Баща му. Старецът беше единствената пречка пред плановете му за Лондон. Не можеше да го остави сам в Ковънтри, не и в днешно време, обаче той се отнасяше сантиментално към къщата, в която беше отраснал Джими. Напоследък мислите му блуждаеха и Джими го сварваше да подрежда масата за майка му или, още по-лошо, да седи на прозореца като преди и да я чака да си дойде.