![Урокът от нейната смърт [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/8/urokt-ot-nejnata-smrt-bg-download.jpg)
Урокът от нейната смърт [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: „Епсилон“
- Переводчик: Росица Германова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Урокът от нейната смърт [bg]». Краткое содержание книги:
„Дивър — новият любимец на Холивуд“ Уошингтън Поуст
— Ако си съгласен да ми помогнеш, ще ти платя десет хиляди долара в брой. При условие че…
— Десет хиляди ли?
— При условие че това, което ще ти кажа, никога няма да излезе от тази стая.
9.
Тя нареждаше наум думите една след друга. Изрече ги на глас: „Когато непорочните хора кротко издъхнат/и тихо прошепнат на душите да литнат…“.
Момичето лежеше в леглото върху жълтото одеяло от общежитието, под юрган, купен от майка й. Лампите в стаята бяха загасени и през пердетата се процеждаше светлосиня светлина. Сълзи бликаха от очите й, слюнка се стичаше върху одеялото под главата й.
Тя си спомни последното, което Джени Гебън й бе казала: „Ей, рожбо. До скоро“.
Емили Роситър зашепна трескаво: „И техните скръбни приятели казват, животът сега си отлита, но други не вярват“.
Не действаха. Думите бяха безсилни. Тя остави за миг книгата на челото си, а после я пусна на пода. Емили, двайсетгодишна и много красива, имаше гъста къдрава тъмна коса, която сега непрестанно увиваше около пръстите си. Започна отново да рецитира стихотворението.
На вратата се почука и тя уплашено затаи дъх.
— Емили Роситър? — Беше мъжки глас. Вратите бяха тънки. Почукването отекна сякаш в сърцето й. — Аз съм полицай Милър. Идвах вече веднъж. Може ли да дойдете и да поговорите с детектив Корд? Той настоява да се срещне с вас.
Обади се женски глас, на надзирателката в общежитието:
— Емили? Тук ли си? Този господин иска да говори с тебе.
— Ей сега ще ви покажа.
Тя чуваше как говорят помежду си. Не можеше да долови думите. Тя…
О, не. Ключът! Надзирателката имаше ключ. Емили отметна завивката. Тя скочи от леглото и застана в средата на стаята като малко дете, със свити колене, изпаднала в паника. Ново почукване.
Емили се вмъкна в гардероба и седна на пода сред паднали закачалки, прахоляк и опаковъчна хартия от химическото чистене. Тя безшумно смъкна няколко свои зимни палта над главата си и изцяло се покри.
— Емили?
Дишай бавно, дишай бавно. Те не могат да те хванат тук… С мен си в безопасност, рожбо.
Но нямаше никакви ключове. След малко тя чу отдалечаващи се стъпки и затихващото подрънкване на ужасното полицейско присъствие. Вече можеше да се измъкне, но беше толкова успокояващо да лежи скрита под кашмира и гладките подплати, че й се щеше да остане там. „Такава ти ще си за мен, щом трябвало е тъй нелепо да побегнеш…“
Тя се загърна още по-плътно с палтата.
Бяха отнесли Джени.
Бяха отнесли нейните писма.
А сега те искат и мен…
Ах, рожбо… Емили отпусна глава върху едно велурено яке.
„Обгръщам плътно твоя стегнат стан и свършвам там, където тръгнах.“
Малкият зелен велосипед „Шуин“ стоеше изправен в гаража. Бе целият обкичен с малки лампички, останали от украсата на коледната елха. Жичките бяха увити около кормилото, калниците, около спомагателните колела. Лампичките бяха включени и колелото светеше подобно на град, който се вижда при нощното приземяване на самолет.
Светлините се отразяваха и от повърхността на локва вода от пода на гаража.
Сара застана на прага и зяпна гледката със страхопочитание. Това й напомни за филма „Извънземното“, гледан пет пъти от нея — сцената, където съществата карат велосипедите да летят в небето.
Тя се приближи и очаровано разгледа светлинките. Този велосипед я бе ужасил, когато го получи преди две години. По настояване на майка си тя се бе опитала да го кара на няколко пъти без спомагателните колела и едва не си разби главата на бетонната алея. Тогава скочи на крака и се втурна към къщата, като пищеше панически. Дори и със страничните колела, тя избягваше да се качва на него, когато биха могли да я видят други деца или Джейми, яздещ толкова бързо високия си велосипед с петнайсет скорости.
Но това, което гледаше сега, не я плашеше. Беше велосипед, но в същото време беше и нещо друго. Нещо повече. Нещо хубаво и нещо тайнствено. Разбира се, тя не можеше да го кара така, с включен кабел към контакта на стената, за да светят лампичките. Но можеше да седне на него и да се прави, че върти педалите — че го кара в небето.
Би могла да отлети при Слънчевия човек, за да му благодари…
Би могла да бъде небесна кралица, ако точиците на жълтите лампички бяха звездите от нейното съзвездие…