Урокът от нейната смърт [bg]

Сега той бавно се завъртя на стола си и проследи с поглед приближаването на мъжа, който щеше да му осигури тази помощ. Този човек беше предпазлив и почтителен, но безстрашен и дори сред едри мъже внушаваше респект със своята фигура. Той застана търпеливо на прага, с отпуснати огромни рамене. Това бе единственият човек на този свят, с когото Гебън би могъл да се срещне непосредствено след погребението на дъщеря си. Мъжът влезе в кабинета и щом го поканиха, седна на стар тапициран стол срещу бюрото.

— Много съжалявам, господин Гебън.

Макар Гебън да не се съмняваше в искреността на тези думи, те прозвучаха тромаво от грубоватите устни на мъжа.

— Благодаря ти, Чарли.

Чарлс Махони, четиридесет и една годишен, беше висок метър и деветдесет и тежеше сто двадесет и седем килограма. Бе служил тринайсет години като полицай в Чикаго. Преди пет години един тип, заподозрян в убийство, с белезници и арестуван от Махони, умря, след като две от счупените му ребра пронизаха белия му дроб. Върху гърдите на заподозрения бе открит ясен отпечатък от приклада на служебен полицейски револвер. Махони не успя да даде никакви обяснения как е станал този странен инцидент и той предпочете да напусне полицията, вместо да рискува съдебните заседатели да стигнат до едно много логично обяснение.

Сега Махони беше шеф на отдел „Охрана“ в компанията на Гебън. Тази работа му харесваше повече от полицейската. Когато намираха хора откъм вътрешната страна на желязната ограда, в склада или на паркинга, и тези хора се сдобиваха с отпечатъци върху гърдите и със счупени ребра, на никого не му пукаше. Освен на хората със счупените ребра, а Махони можеше без заобикалки да им каже да си траят и да са доволни, че са се отървали само с това. Те рядко бяха доволни. Но наистина си траеха.

Ричард Гебън, който по щастлива случайност бе отървал военната служба, знаеше чикагската история на Махони, защото неговият шеф на охраната играеше ролята на приятел от казармата за Гебън. Понякога двамата си пийваха заедно и си разправяха военни истории и приключения, макар че в повечето случаи говореше Махони, а Гебън казваше: „Сигурно е било страхотно“, или: „Май трябва да опитам това“. Гебън винаги плащаше сметката.

Сега Гебън задържа погледа си за момент върху него.

— Искам да те помоля да направиш нещо за мен, Чарли.

— Разбира се, аз бих…

— Остави ме да довърша, Чарли.

Очите на Махони се спряха на камионче играчка, което отдел „Кадри“ бе раздавало за Коледа. Отстрани на ремаркето бе изписана синята емблема на компанията. Махони нямаше деца и не му бяха дали камионче. Малко му стана чоглаво от това.