Урокът от нейната смърт [bg]

Бил Корд потрепва и се събужда. Два часа през нощта.

Неговите сънища са обикновено логически оправдани, той е убеден, че образите в сънищата са повторения на събитията в живота, напълно смислени и сигурни. Сънищата не са поличби от лукави богове или отдавна потушени тъмни желания.

Но тази нощ Бил Корд лежи буден с разтуптяно сърце и толкова мокри крака, че за миг го пронизва ужас да не би да се е изпуснал, както правеше баща му всяка нощ през последните два месеца от живота си. Той протяга ръка и леко успокоен, усеща потта по бедрата си.

Сънят беше следният:

Корд седи на веранда, която си спомня от своето детство. Само че сега е вече пораснал и посивял. Станала е ужасна грешка, някакво недоразумение, толкова поразяващо, че Корд плаче от мъка. „Аз знам“, отговаря той на невидим човек вътре в къщата, който току-що му е казал новината. „Аз знам, знам, знам… Но си мислех другояче през всичките тези години. Друго предполагах…“

О, не, о, не…

Как е могъл да сбърка?

Безплътният глас му е казал и той самият трагично го е потвърдил накрая, че макар да е вярвал, че има две деца, всъщност той има само едно — другото представлява просто наръч трева, забутан в задния двор на къщата.

Той бе изплакал в съня си и тогава се събуди.

Сега лежеше с мократа си от пот пижама, заслушан в дишането на Даян и чувстваше блъскането на сърцето си. Предположи, че самият сън не бе продължил повече от пет или десет секунди. Но въпреки това си помисли, че до края на живота си ще носи спомена за тези сълзи, които проля в съня си за изгубеното си дете — и за самия себе си, защото половината семейно щастие през тези дълги години е било лъжовно.