Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

– Баща ти лорд Лъвхарт – продължи тя, преливаща от самодоволство, – беше разумен, надежден и мъдър човек. – Тя палаво сведе поглед, всеки комплимент бе обратна обида за Лъвхарт. – Беше покровител на изкуствата и винаги се обличаше елегантно. – От публиката плъзна лек смях. Но господин Лъвхарт остана съвсем неподвижен. – Завинаги ще остане в сърцата ни.

Публиката ѝ изръкопляска.

Господин Лъвхарт се поклони много ниско.

– Опасявам се, мадам, че вече всички сме изгубили сърцата си.

– Какъв интересен коментар – отвърна тя.

– Мислите ли, че ще стане по-оживено? – попита Уолнът до мен.

Нямах никаква представа. Не можех да предскажа какво ще направи господин Лъвхарт. Можеше да си тръгне със смях. Можеше да убие всички в залата. Едва ли не бях загрижен за него и не знам защо. Моят собствен свят изведнъж ми се стори много малък и много обикновен. Аз съм инспектор. Търся улики, арестувам престъпници, отстоявам закона в Англия. Това беше извън света ми и извън разбиранията ми. В тази ситуация на практика бях безполезен. Личната ми власт – ограничена. Бях просто наблюдател; той искаше да наблюдавам.

Една ръка ме потупа по рамото. Беше доктор Черитри.

– Инспекторе, дали ще можем да разговаряме на четири очи горе?

Казах на полицай Уолнът да ме изчака долу и последвах доктора по стълбите, покрай още портрети на благородници, нарисувани от Елайджа – някои с кученца, други с ловни пушки, застанали като крале и кралици. Уловени във времето. Уловени в платното. Застанахме на балкона под грамадния портрет на лейди Кларънс, тежък и надвиснал. Сякаш усещах тежестта и върху мен, задушаваща. Сякаш се носеше във въздуха като божество, а ние бяхме в храм; послушниците и долу потриват ръце, омаяни от религиозен плам.

Доктор Черитри потропа по парапета на балкона с дългите си бледи пръсти.

– Не знам как сте успели да влезете на тази частна изложба, но…

– Получих покана – прекъснах го.

– От кого?

– Беше анонимна.

– Много ми е трудно да го повярвам. Във всеки случай е много неуместно да сте тук. Обвинявахте и обиждахте членовете ни с изключително шантавите си теории. Не мога да позволя да разстройвате лейди Кларънс.

– Наистина ли всички смятате, че можете да надхитрите Смъртта?

Доктор Черитри, изглежда, се стресна от този въпрос, после се подсмихна.

– Искам да напуснете, инспекторе. Вземете и онзи глупав полицай.

– Няма да напусна, а полицаят ми определено не е глупав. Ценител е на изкуствата. Макар че започвам да се чудя дали това наистина е изложба.

Тогава ме блъсна. Изненадах се колко е силен и усетих как падам от балкона. Хванах се за парапета, но той ме избута. Зърнах изражението му – маниакално, със стиснати зъби. Хванах го за врата и го издърпах с мен.

Подът беше далеч. Докато падах, зърнах портрета на лейди Кларънс – самодоволната богиня чака да чуе как вратът ми се чупи. Видях господин Лъвхарт в тълпата, беше зад Елайджа.