За честта на крадеца [bg]

— Как смееш! — кресна сестра ми.

Трепнах. Всяка дума отекваше с туптене в тила ми.

— Как смееш да ме смяташ за толкова проста, за толкова наивна, толкова… непохватна, че да ти пратя убиец, облечен в моя ливрея?

— Вече ти се извиних. Би ли престанала да крещиш?

— Ще крещя колкото си искам!

Стиснах носа си с два пръста, а пръстите на другата ми ръка стискаха страничната облегалка на стола, за да не се поддам на желанието да удуша милата си сестричка. Изведнъж ми се стори, че сбърках, като не я убих.

Пак седях на стола с високата облегалка. След като ми отнеха оръжията и ги оставиха на леглото, телохранителите… извинете, „лакеите“, както ги наричаше Кристиана, ме стовариха грубо на стола. После тя ги отпрати. Не искаше наемната прислуга да чуе разговора.

Джоузеф знаеше за родствената ни връзка, затова остана. Изслуша внимателно обясненията ми, а когато стигнах до писмото, го взе и се настани на бюрото на сестра ми, почти наврял внушителния си нос в листа.

А Кристиана крачеше напред-назад до леглото. Полите й шумоляха и плющяха при всяко рязко обръщане. Не беше доволна от чутото.

— Острието дори не носеше ливреята, когато се опита да ме затрие — казах й. — Носеше я само когато донесе писмото.

Кристиана се закова на място и вирна брадичка високомерно, както бе свикнала.

— И разбира се, ти реши, че съм го пратила аз.

Дори й стигна дързостта да говори възмутено. Погледнах я в очите.

— Ти майтапиш ли се с мен? Ливреята, писмото, засадата — ти какво би помислила на мое място? Пък и вече се е случвало нещо подобно…

— Дрот, с тебе се споразумяхме след онази случка. Дадох ти дума!

— Знам колко струва твоята дума — изсумтях. — Не забравяй, че съм навестявал по твоя заръка хора, на които също си давала дума. Известно ми е колко мога да разчитам на обещанията ти.

Тя нехайно размаха ръка.

— Изнудване и политика. Друго е.

— Да. Но когато става дума за мен, е лично. Тоест имам още по-малко причини да ти се доверя.

— Ако е тъй, защо не ме уби? Имаше възможност.

Едва не й се сопнах, че не съм харесал нищожния шанс да се измъкна жив оттук. Вместо това казах истината.

— Както ти вече ми натякна — подхванах, облегнах се удобно и лапнах едно ахрами, — беше твърде нагласено. Вестоносецът, писмото, убиецът, ти — никога не би ми оставила толкова явна следа. Ако не бях толкова ядосан и уморен, може би щях да проумея това навреме. Само че…

Свих рамене. Тя изви вежди.

— Я гледай… Дрот, това си беше подобие на комплимент от твоята уста. Все пак признаваш способностите ми.

— Точно сега бих искал да получа някой и друг отговор, а не да те лаская. Можеш да си угаждаш на самолюбието и насаме. Аз си имам други грижи.

Кристиана сви устни.

— О-о, горкичкият Дротефолус. Щом не можеш да обвиниш мен, не знаеш кого да убиеш, а?