Смъртта на царете [bg]

— Може да сме близко до римско селище — каза Гадитик. — Има стотици такива селища по крайбрежието, не може да сме първите пленници, оставяни тук. Трябва да успеем да стигнем до някой търговски кораб и да се върнем в Рим преди края на лятото.

— Аз няма да се върна — тихо каза Юлий. — Не и по този начин, без никакви пари и в парцали. Заплахата ми към капитана беше съвсем сериозна.

— Какъв избор имаш? — отвърна Гадитик. — Ако имаше кораб и екипаж, можеше да пропилееш няколко месеца в търсене на този пират.

— Чух от един от стражите, че го наричат Целз. Дори да не е истинското му име, все пак е някакво начало. Познаваме кораба му, някой сигурно ще познава и него.

Гадитик вдигна вежди.

— Виж, Юлий. И аз искам да си го върна на този мръсник, не по-малко от тебе, но просто не е възможно. Нямаме дори един меч, да не говорим за пари.

Юлий го изгледа твърдо.

— Тогава ще започнем, като си осигурим мечове и пари, а после мъже за екипаж, а след това кораб. Едно по едно.

— Ние? — тихо попита Гадитик.

— Бих го направил и сам, ако трябва, макар че ще отнеме повече време. Ако останем заедно, имам някои идеи как да си върнем парите и да се приберем с вдигнати глави в Рим. Няма да допълзя победен у дома.

— Подобна мисъл и на мене не ми харесва — отвърна Гадитик. — Златото, което прати семейството ми, сигурно е станало причина да изпаднат в мизерия. Ще се зарадват, когато ме видят жив, но ще трябва да ги гледам как мизерстват. Ако думите ти не са просто мечти, ще изслушам идеите ти.

Юлий протегна ръка и стисна рамото на по-възрастния мъж, после се обърна към другите.

— Ами вие? Искате ли да се приберете у дома като пребити кучета, или да отделите няколко месеца, за да се опитате да си възвърнете това, което загубихме?

— Те ще носят на борда си не само нашето злато — изсумтя Пелитас. — Няма да могат да го оставят никъде на сигурно място, затова има големи шансове в трюма им да намерим и парите на легиона и да приберем и тях.

— Те са на легиона! — изръмжа Гадитик с остатък от стария си авторитет. — Не, момчета, няма да стана крадец. Парите на легиона са белязани с печата на Рим. Те принадлежат на хората, които са си спечелили честно заплатите.

Всички закимаха — знаеха, че така е редно.

Светоний изведнъж се обади невярващо:

— Говорите така, сякаш златото вече е в ръцете ни, а не на някакъв си кораб, който никога вече няма да видим, а седим тук изгубени и гладни!

— Прав си — каза Юлий. — По-добре да тръгнем по ей онази пътека. Доста е широка, за да е на диви животни, и наблизо сигурно има някакво село. Ще поговорим пак, когато успеем да се почувстваме отново римляни, с добра храна в корема и без тези вонящи бради.

Групата стана и се запъти към просеката сред храстите. Светоний остана да седи зяпнал. След няколко мига скочи и забърза да настигне другите.