Смъртта на царете [bg]

— Като съдя по вида ви, бих казал, че сте били задържани за откуп от пиратите, които върлуват по крайбрежието — поде старият войник с глас, изпълнен със съчувствие.

Питаше се какво биха казали, ако знаеха, че пиратът Целз често идва в селото, за да поговори със стария си приятел и да му донесе новини и клюки от градовете.

— Но това селище е недокоснато — каза по-младият от двамата.

Барон го погледна остро и забеляза напрегнатия син поглед. Едната му зеница беше тъмна и широка и през нея като че ли надничаше истинският човек. Въпреки че бяха брадясали, всички изглеждаха по-изправени и по-силни от мизерните групички, които Целз оставяше край селото горе-долу веднъж на година. Напомни си да е предпазлив — още не беше сигурен какво е положението. Синовете му бяха отвън, въоръжени и готови, само да ги извика, но си струваше човек да е предпазлив.

— Пиратите често оставят на този бряг хората, от които искат откуп. Какво можем да направим? Ние сме земеделци. Рим ни даде тази земя, за да доживеем кротко дните си, а не да се бием с пиратите. Това е работа на вашите галери, така смятам аз.

При последните думи намигна: очакваше младият мъж да се усмихне или да се смути, че не се е справил с тази задача. Но увереният син поглед не се отклони и Барон усети как доброто му настроение се изпарява.

— Селището ни е твърде малко, за да има баня, но в частните домове ще ви приемат и ще ви услужат с бръсначи.

— А дрехи? — попита по-възрастният от двамата.

Барон осъзна, че не знае имената им, и премига. Подобни разговори не протичаха по този начин. Последната група буквално се беше разплакала, че намира римлянин в такава непозната земя, седнал на кушетка в солидно построена каменна къща.

— Ти ли си офицерът? — попита Барон по-младия мъж.

— Аз бях капитанът на „Акципитер“, но ти не отговори на въпроса ми — каза по-възрастният.

— За жалост нямаме дрехи за вас… — започна Барон.

Младият мъж скочи към него и го хвана за гърлото. Барон се задави от ужас и внезапен страх, когато мъжът го метна на масата и го притисна надолу. Пронизващите сини очи сякаш знаеха всичките му тайни.

— Живееш в прекалено хубава къща като за прост земеделец — изсъска младият мъж. — Да не ни мислиш за глупаци? Какъв чин имаше? Къде служеше?

Натискът отслабна, за да му позволи да говори, и Барон помисли да викне синовете си, но не смееше, защото ръката на мъжа беше още на гърлото му.

— Бях центурион при Марий — каза той пресипнало. — Как смееш…

Пръстите отново стиснаха и гласът му секна. Варон едва дишаше.

— От богато семейство, нали? Отвън чакат двама мъже. Кои са?

— Синовете ми…