Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Днес бе избрала да облече рокля от серията „Лале“ от 1953 година. Беше черна с великолепен корсаж с шал яка, който придаваше на роклята напълно неочакван и доста ласкателен оттенък. Ръката й несъзнателно погали яката, докато очите й поглъщаха лъскавите черни стени и извивките на нишите, подчертани със златни бордюри, и мрачния разкош на бара. Из цялата зала хората се изтягаха в кафяви кожени кресла и канапета, тапицирани с черно кадифе, и Кат си даде сметка, че толкова бе бързала да стигне до Корнуол и след това да се върне обратно в Лондон, че бе забравила да направи проучване относно Елиът Бофор. Дори не бе потърсила негова снимка в Гугъл.

Някакъв по-скоро красив мъж пристъпи към Кат. Беше с тъмна коса и невероятни тъмнокафяви очи, с цвят, какъвто сякаш никога не беше срещала досега. Умът й на научен работник се питаше как е възможно тази наситеност на цвета да се запази за цял живот. Ако беше тъкан, със сигурност щеше да избледнее. Усмивката му бе особено предразполагаща и в приглушената светлина на бара бе невъзможно да се прецени на колко години е. Някъде между трийсетте и четиресет, помисли тя. Изведнъж се почувства много щастлива, че бе облякла тоалет на Диор.

— Кат? – попита той.

— Елиът? – отвърна тя и той кимна.

Стисна протегнатата му ръка и го последва до два свободни стола на бара.

— Какво ще пиеш? – попита той. – Ако идваш често в Лондон, сигурно си била тук и преди, но коктейлите им са много хубави.

Подаде й нещо, което приличаше на книга. Стана й приятно, че той я приема за жена, която често посещава места като бара на хотел „Савой“.

Отвори менюто и се засмя възхитено, когато фигурата на Коко Шанел и на елегантен букет камелии изскочиха от страниците, сякаш Кат разглеждаше детска триизмерна книжка, а не менюто с коктейлите. От следващата страница изскочи главата на Ърнест Хемингуей.

— Прекрасно е – каза тя и вдигна поглед към Елиът.

Той се усмихна:

— Мисля, че идвам тук само заради менюто.

— Нали разбираш, че ще ми трябва цяла вечност да си избера питие? – каза тя, като обърна следващата страница.

— Не бързай.

Звучеше така, сякаш наистина го мислеше. Сякаш тук, в този луксозен бар, часовете нямаха никакво значение.

Доколкото Кат си спомняше, не й предстоеше нищо спешно, изобщо никакви задължения, освен да се наслаждава. Тя се зае да си избере питие. Обикновено вземаше джин с тоник, обаче класическите коктейли привлякоха погледа й и тя си спомни, че преди много време, преди женитбата, децата, развода и работата, понякога баба й правеше „Негрони“ през летните вечери, когато беше във ваканция от университета.

— Ще взема „Негрони“ – накрая каза тя.

Елиът поръча „Негрони“ и за двамата, след това я попита:

— По работа ли си тук? Моден историк си, нали? Как стигна дотам?

— По обиколния път – каза тя, като взе питието, което барманът бе поставил пред нея. – Отначало учех медицина – винаги съм обичала точните науки. Бях смахнат математически и научен вундеркинд във време, когато момичетата, които се занимаваха с математика и наука, бяха наричани откачалки. Е – поправи се с усмивка тя, – „откачалка“ вероятно бе най-милото ми прозвище. Но бързо осъзнах, че бих била ужасен лекар – прекалено чувствителна съм, моят… – Тя направи пауза. Готвеше се да каже „моят бивш съпруг казваше…“ но не искаше сянката на Пол да помрачи разговора.