Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Аргументът на Пол бе, че той спасява човешки живот, докато Кат само се мотае с някакви си рокли. За него нямаше ни най-малко значение, че през последната година всички статии, които бе написала за списания, и всички доклади, които бе изнесла на конференции, даваха дивиденти и тя се бе превърнала в нещо като говорител на гилдията на модните реставратори.

Решението й да запази спокойствие се прокъса като разпран подгъв.

— Ще направя следващото пътуване колкото се може по-кратко – каза тя. – Много е трудно да отидеш и да се върнеш от Лондон само за седмица-две, но така правя винаги. Може би предпочиташ да не работя, а вместо това да поискам от съда да увеличи издръжката на децата ти?

Това беше подло, а и двамата го знаеха. Кат обичаше твърде много работата си, за да помисли изобщо за напускане.

Опита се да се върне отново към изискания тон, на който бе изменила.

— Мога да наема бавачка. Или момичетата биха могли да преспят при приятели за вечер – две. Има много възможности. Няма нужда да стоят непрекъснато при теб.

— Много ще ти хареса, нали? Да разкажеш на всички, че съм такъв егоист, че не мога да се грижа за собствените си деца? Разбира се, че ще бъдат при мен.

— Не, няма да ми хареса – каза тъжно тя. – Иска ми се нищо от това да не се бе случвало изобщо.

Някакъв шум я накара да се обърне. Горката Дейзи бе хукнала към долапа в кухнята, където държаха кофа, в случай че на някого му прилошееше. Но не бе успяла и сега подът бе мръсен, а Дейзи хълцаше.

— Трябва да затварям – каза Кат.

Дейзи протегна ръце и независимо от изцапаното, Кат я вдигна и силно я прегърна, целуна малкото й горещо чело и й каза, че няма значение. Нейните собствени сълзи се смесваха с тези на Дейзи.

По-късно, когато момичето заспа, хванато за майка си, Кат се опита да напише с една ръка имейли на приятелите си, за да уговори Дейзи и Лизбет да преспят при тях през уикендите. След това написа на Пол останалите дати, като се опитваше да не мисли за факта, че животът й бе изтъкан от чувство за вина, ведно със сигурността, че не прави нищо правилно за другите, камо ли пък за себе си.

По-късно през нощта, когато и двете момичета спяха, Кат телефонира на баба си.

— Питах се дали да не отскоча до Франция, докато съм в Лондон следващия месец – излъга тя. – Но не в Париж. Някъде другаде.

Направи пауза, сякаш размишляваше:

— Къде, казваш, си била родена?

— В Лион – отвърна Марго. – Но съм живяла там само като дете, преди да се преместим в Париж. Не си спомням достатъчно, за да ти дам туристически съвет.

Лион. Кат замръзна. Продължавай, каза си тя.

— Някакъв писател ми се обади по-рано днес – каза тя колкото се може по-небрежно. – Търси жена на име Марго Журдан. Интересува се какво е правила по време на Втората световна война.

Мълчанието продължаваше и продължаваше, като опъваше нервите на Кат до краен предел, така че те едва не се скъсаха при следващите думи на баба й.

Баба й каза: