Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Заслужават да бъдат носени – което означава, че трябва да излизаш по-често. Да ходиш на срещи. Животът ти не е свършил, Катарина. Надявам се, че си донесла някои от тях.

Кат почувства как зяпва. Марго май казваше, че роклите са били нейни и че сега са на Кат.

— Дали съм донесла със себе си някои от роклите? – повтори тя, като разтриваше с пръст двете леки бръчки между веждите си. – Откъде ги имаш?

Марго затвори очи и лицето й стана восъчно бледо.

Кат коленичи пред нея: – Наведи глава. Не – дишай. Ще се обадя на лекаря.

— Недей! – рязко каза Марго като отвори очи. Но страните й не порозовяха. Оставаха си все така мъртвешки, призрачно бледи.

— Добре ли си? – припряно попита Кат. – Ела да си легнеш.

Марго поклати глава.

В банята изхриптя повърхностното й дишане.

След това Марго проговори:

— Мислех, че ще мога да ти кажа. Но… не мога. Съжалявам.

Кат с ужас забеляза, че баба й плаче, тихо и болезнено.

— Недей да съжаляваш – извика тя, като обви Марго с ръце с такава паника, каквато не бе изпитвала никога преди, която я караше силно да я прегръща – сякаш самата тя се бе превърнала в дете – единствената майка, която някога бе познавала.

Изражението, което видя на лицето на Марго, след като кръвта й отново се върна, бе на такъв абсолютен ужас, че Кат си пожела никога повече да не го види отново. Сякаш баба й бе видяла самата смърт, сякаш черният ангел бе протегнал ръцете си към Марго.

Кат искаше никога да не се откъсва от баба си. Но това, разбира се, бе невъзможно. Вместо това щеше да носи роклите на Марго и никога нямаше да попита отново за тях.

Накрая Марго успя да се освободи и целуна Кат по бузата.

— Глупости говоря – каза тя. – Роклите са от времето, когато бях манекен. Венецът на работата ми, така да се каже.

След това стана от стола и се потътри по коридора.

Кат остана на място, коленичила на пода. Не знаеше кое е по-лошото: първоначалното страдание на баба й или последвалата го лъжа.

Може би освен първите десет, преобладаващата част от роклите не бяха от времето, когато Марго бе работила като манекен. А универсалните магазини в Австралия никога не бяха имали такива рокли, които да подаряват на манекенките си. Всичко, което Марго бе успяла да докаже, бе, че първоначалното предположение на Кат – че роклите не бяха част от търговията с модели втора употреба – бе вярно. На такава история най-лесно би могло да се придаде известна достоверност, обаче Марго не се бе възползвала. Нито бе дала задоволителен отговор за вилата.

Кат на свой ред затвори очи. Защо Марго лъжеше по този начин? Припомни си изражението на лицето на баба си и разбра, че никога няма да я попита.

Десета глава

През следващата седмица, докато бе на работа, телефонът иззвъня точно когато Кат извади загадъчната синя рокля от кутията, за да може да я погледне отново.

— Катарина Журдан на телефона.

— Здравейте – мъжки глас с английски акцент очарователно се лееше от слушалката. – Казвам се Елиът Бофор. Сигурно сте заета, затова ще бъда кратък. Историк и писател съм и в момента правя проучвания за семейство жени, които са извършили забележителни неща по време на двете световни войни.