Искровете (Историко-географски очерк)

Въстанието в Средногорието предизвикало силен гняв у местните самоковски турци, а черкезите в Искровете вече съвсем безсрамно се отдали на грабежи. И едните, и другите сякаш са предчувствували края на своите господарски дни. Името на Бенковски се разнесло в тоя край. Когато сред турците в Самоков се пръснал слухът, че сам Бенковски бил идвал на няколко пъти в града (един непотвърден до днес факт), мнозина правоверни от табашкия еснаф оставили дюкяните си и се присъединили към ордите на Хасан паша. Възбудата сред мюсюлманите била толкова голяма, че даже от далечната Якоруда се вдигнали неколцина „правоверни“ да колят въстаналата рая. Един от тях, на име Дормуш, се прочул особено много с издевателствата си над панагюрци.

Въстанието било потушено. В Искровете дошъл и отзвук от баташките кланета. Селяните се спотайвали, а черкезите, почувствували се изведнъж пълни господари, се заканвали да изтребят всички жители на Говедарци и съседните селца. Те вече били въоръжени и с пушки, и с пищови, а не само с ками и ятагани. Цялата власт в Искровете се опирала на тях. А когато крадците са господари, тежко на безправната рая. Не изминала и година от потушаването на Априлското въстание и дорде да се награбят черкезите, избухнала Руско-турската война. Сега вече нищо не могло да спаси искровци. Бейовете отмъквали част от стадата им за нуждите на войската, черкезите се разпореждали с останалото. И когато храбрите руски воини прехвърлили Балкана и отрядът на Гурко наближавал София, първо бейовете и бившите самоковски маданджии поели дългия изселнически път към Цариград, а подир тях тръгнали и черкезите от Алино и Говедарци.

Споменът за бягството на черкезите от Искровете е запазен и до днес в Говедарци. Грабежите били неописуеми. Те задигали не само едър и дребен добитък, но и всякаква покъщнина. Конете не достигнали за крадените товари и черкезите под смаяните погледи на смъртно наплашените искровци почнали да товарят цели денкове по гърбовете на отвлечените крави и волове. Те се изтегляли дружно, яхнали конете си и с пушки в ръце, за да вардят и направляват пъстрия дълъг керван от коне и говеда, овце и кози. Тъй преминали през другите селца на път за Самоков.

Очевидец, тогава едва на тринадесет години, разказва за участта на последния черкезин, помаял се подир събратята си в Говедарци, за да уголеми и плячката си. Като яхал жребеца си пред няколко навървени коня, малчуганите почнали да го замерват с камъни иззад плетищата. Бабите гледали и проклинали: „Кога се върнат камъните, тогиз и тия да се върнат!“ — казвали те. Разярен, черкезинът гръмнал с пушката си и ранил едно дете. Но кремъклия пушка лесно се не пълни. Това знаели дори децата. Окуражени, те наизскачали на друма и почнали бясно да замерват крадеца със същинска градушка от камъни. А те се сипели от всички страни. Един камък улучил черкезина в главата и той се строполил на земята. Тъй и умрял. Даже конят догадил истината, свел глава към стопанина си и не мръднал от трупа. Така го заварили селяните подир няколко часа, когато се окопитили и побързали да скрият тялото на убития под моста на Селската река. Забили кол в реката и за него вързали трупа. Ала никой не подирил мъртвеца…