Искровете (Историко-географски очерк)

Спри, странниче! Поспри на връх Мечит и се огледай! Тук някога, изваян ей в тази скала, личеше гербът на Фердинанд Кобургски. Времето изтри ръждивата позлата. Цялата долина на Черни Искър беше комай негова. И на неговите синове. Селцата бяха пасторалният декор на дворците. Но хората, тия прости, отрудени искровци, не бяха щастливи. Те не са били щастливи и преди царете, през турското иго, когато са плащали данък дори за правото да дишат въздух. И са работили ангария, за да коват желязо. Желязо са ковали и древните римляни в изчезналото поселище при Надарица, почти в дъното на долината. Спри дъх и се ослушай! Не долита ли с ветреца и ехото на древните мадански чукове, примесено със стенанията на роби? И яден вик на незнаен ангариен селяк? Не, планинският вятър не помни толкова отдавна или пък не иска да си припомни хорските мъки и тяхното тегло. Сега той отвява радостния глъч на летовниците и смеховете на техните деца. Ослушаш ли се, ще дочуеш и притаени слова на градски младежи. Аз дори ги виждам тръгнали на задявка с момите от Искровете. За тях сякаш няма град и село. Те тъй си приличат!…