Искровете (Историко-географски очерк)
- Автор: Христофоров Асен Г.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Искровете (Историко-географски очерк)». Краткое содержание книги:
Напразно! Не помогнали оплакванията пред властите. Не помогнали и честите сбивания, колчем черкезите били залавяни в кражба. Не помогнали и нощните бдения в дворищата, превърнали дните в кошмар, а нощите — в една непрекъсната страстна седмица, когато и малчуганите подсмърчват в църковния двор. Властите покровителствували преселниците. И като нямали възможност да облекчават мъките им с парична подкрепа, те толерирали кражбите им. Защото на много места черкезите измирали от глад и болести. Само в Самсун 50 000 черкези умрели в няколко месеци. Същото било и в България.
Бедата не би била толкова голяма, ако Искровете е трябвало да издържат само дванадесетте къщи на развилнелите се черкези. Но отвъд Лакатишка Рила, край Алино, били поселени над стотина черкезки домочадия и те, поставени в невъзможност да се изхранват само чрез обири на местни жители, започнали да шетат и в долината на Черни Искър. Горите и тъмните долове им служили за прикритие. Там отвеждали откраднатите коне от Доспей махала и Говедарци, от Маджаре и Мала Църква, там ги пасли нощно време и ги държали вързани от изгрев до заник слънце, дорде им намерят купувачи в Дупница и Радомир или в далечния Пазарджик. Те не си правили труд да пребоядисват крадените коне и кобили, както са постъпвали някои техни по-късни последователи. Това било напълно излишно. Защото всеки купувач на черкезки кон е знаел какво животно купува. И плащал евтино.
Пък и искровските коне сякаш проявявали слабост към черкезите, тия прославени джигити, които учудвали местните жители с умението си да яздят и най-буйните коне и да вършат истински чудеса с тях. Не било рядкост някой черкезин, сдобил се като по чудо с пари, да изтрополи с коня си пред кръчмата, да рипне с калцуните си върху седлото и тъй, изправен като кол, да заръча ока вино и да го изпие на един дъх, без животното да трепне под него или той да примига с очи. От тях до неотколе бил останал тоя навик у искровските ергени, особено когато задирят мома в чуждо село. Ала възторзите на искровци присядали в гърлата им при спомена за откраднатите ярета и шилета, за изченалите коне и крави, за изядените пилета и кокошки. Черкезите не закачали само прасетата и те комай напълнили дворищата…
Все по-често се случвало някой черкезин от Алино да изчезне безследно в долината на Черни Искър, убит от бдителни стопани. Никой не дирил телата на изчезналите, ала и крадците не се плашели от смъртта. Вече идвали въоръжени до зъби. И всявали страх сред искровци с откритите си заплахи и с недомлъвките за жестоките обири в тесния клисурски проход по пътя от Самоков за Дупница. За да избягнат кръвопролитните схватки с черкезите, искровци почнали да си служат с хитрина и ловкост. Някой си Йончо Блажев от Доспей се прочул като голям майстор при поставянето на клопки за крадливи черкези или да хвърля примки и живи да ги лови с въжета. От него се поучили и самите искровци. Други предпочитали да дебнат крадците с цепеница в ръка. И до днес в Говедарци се разправят много истории за убити черкези.
За съжаление примерът на крадците се оказал заразителен. Черкезите скоро намерили помагачи измежду местните жители. Защото във всяко стадо има и мърша. С тяхна помощ те почнали да вършат по-смели обири, вече не на добитък, а на готови пари, насочвайки се с изненадваща осведоменост към скритите ценности на по-заможните стопани. С ножовете си измъчвали нещастните селяни. Една стара говедарчанка от рода на Палакарските, починала преди двадесетина години, е носела до края на живота белези от черкезки ножове по врата и раменете си. Раните получила при отказа си да издаде скритите пари на своите родители. Тя разправяла, че между черкезите имало и преоблечени местни жители. И навярно е била права.
Както трябва да се очаква, едно зло пораждало друго. Тогава сред искровци се извъдили бабаити, които се опълчвали срещу безчинствата на черкезите. Те въставали и срещу турците, които покровителствували пришълците от Кавказ и сами вършели немалко пакости. Така, наскоро подир Кримската война един турчин застрелял Стоичко Бошков от Доспей махала, понеже прасето на нещастника се въвряло в краката на правоверния. Скоро загинали и Деян, брат на покойния Стоичко. От черкезки ками починали други искровци. Тогава се появили трима левент момци с яки мишци, които успели да вразумят по-буйните черкези и турци. Те били Лютако от Мала Църква, Црън Косто от Бели Искър и Коте Чомпало от Маджаре. Последният живял над сто години. Везстрашието на тримата юнаци респектирало черкезите, пък и турците, склонни да уважават грубата сила и да славят всеки пехливанин, предпочитали да уреждат споровете си с българите чрез мъдри отстъпки и тактични компромиси.